Crimson Moon

Утрото беше по-студено от обикновено. Мъгла се стелеше над пробуждащия се град пълен с мистерии...

Аурелия от своя страна спеше прегърнала силно възглавницата. Тя започна да сумти в просъница:
- Ммммх...Бе-еелт... - тя се придърпваше полека към другия край на леглото опипом.-Белт...Не ми бягааай!
БЕЛТ! - вече извика тя и с все още полуотворени очи се метна на другия край на леглото, където предполагаемо се намираше кръвопиещата й приятелка. Вместо да се озове в нежната прегръдка на Белт обаче, засилката й я стовари право върху пода по доста не-грациозен начин:
- Ах! Белт!? Ох! ... По демоните!!! - не можа да сдържи езика си още сънената Аурелия. Отне й малко време да се съвземе и да разбере, че отново е сама. Скоро намери банята и отиде да си вземе душ. Вече не забелязваше по тялото си някои по-груби милувки от снощи - сякаш нищо не се бе случило. Озверяла от глад, с небрежно увита околко мокрото й тяло хавлия, тя се отправи към кухнята да закуси. След това, все още неподозираща нищо, се насочи отново към спалнята. Там вдигна дрехите си от пода и видя падналата бележка. Взе я в ръце и зачете:

„ Сбогом, Аурелия! Предполагам, че трябва да се извиня, че те оставям. Напускам апартамента и града...отивaм да търся един стар приятел. Можеш да останеш тук, колкото пожелаеш.
Белт”

За момент Аурелия беше шокирана. Просна се на леглото и прочете бележката още няколко пъти за да вземе решение какво да прави. Изведнъж в следващия момент сякаш нещо я осени и тя тръгна към входната врата. Отвори я и застана тихо на прага. Мъглата от по-рано вече почти се беше разсеяла, но момичето потръпна. Нежните лъчи на утринното слънце пронизаха болезнено очите й и за момент й се прииска да не се беше събуждала. За пръв път от много време се почувства безпомощна и наранена. Думата "Сбогом" отекваше в съзнанието й. Защо сбогом? Защо точно сега, когато се беше почувствала щастлива с някого? Нима отново беше напълно сама? Сълзите напираха и тя стисна очи за да ги спре. Само една сълза си проправи път през клепачите й и се спусна по лицето на момичето, но тя я забърса яростно и побягна навън. Не можеше да си позволи да плаче и още повече при опасността някой да я види в това състояние.
Аурелия продължаваше да бяга и постепенно болката премина в гняв, който се засилваше с всяка крачка. Нима някой имаше правото да постъпва така с нея?

Малко по-късно пред къщата на Белт Такеши се двоумеше дали да влезе през зейналата врата.
- Хей? - извика той надявайки се да чуе познат глас. Нямаше отговор. - Белт? - извика я той по име и отново тишина. Времето напредваше и той реши, че не трябва да закъснява за работа - все пак там щеше да види и друг важен за него човек.

Следобедът зарадва хората с още по-приятно време и в "White Princess" имаше много клиенти решили да се разходят през слънчевия ден и да се отморят в заведението на по чаша кафе. Такеши наблюдаваше Кумико, която търчеше кокетно напред-назад обслужвайки масите с усмивка. Днес арогантността му се беше изпарила напълно и той се чувстваше странно притеснен от присъствието на лилавокосата девойка. От една страна трябваше да се извини за грубата си постъпка, но от друга не му се струваше грешно, а дори изпитваше някакво облекчение, че е изразил чувствата си. И все пак реши да изчака удобния момент да я заговори...

Кайто също работеше с усмивка на уста надвесен над книгите си. Само ако брат му можеше да види тази гледка, сигурно щеше да се залива в смях. Усмихнатото му изражение трудно можеше да се прикрие дори от обичайния за него ивънредно съсредоточен поглед, който сякаш поглъщаше страниците. И само тази усмивка издаваше мислите му за русокосия ангел. Да, тя определено изглеждаше като райско видение, но огненият й характер и студена решителност я правеха още по-привлекателна.

Улисания среброкос младеж забеляза мрака навън, чак когато започна да пречи на заниманието му измествайки дневната светлина. Той реши, че е време да преустанови четенето за днес. По пътя реши да се отбие през "Crimson moon" - може би и Такеши беше решил да удави мъката...

Приближавайки заведението Кайто дочу познатата пиянска гюрултия и подходи към входа с лек израз на досада. Този път над останалите шумове, носещи се от вътрешността на кръчмата, надделяваше един женски глас. Той посегна към дръжката на вратата, но за негова изненада тя се отвори с трясък още преди да я докосне и белокосия младеж беше връхлетян от русокосо същество. Засилката на дамата беше достатъчна за да се претуркулят и двамата надолу по стълбището. Те още лежаха на земята, когато вратата отново се отвори и Кайто разпозна силуета на Мириям, която беше излязла да провери какво става пред заведението й.
- Боже Господи, Кайто, ти ли си тук? Слава Богу, тъкмо се чудех кой ще придружи подпийналата госпожица до дома й. Би ли ми направил тази услуга? Доколкото знам тя е приятелка на Белт и не мога да я оставя току така.
- Приятелка на Белт ли? Да нямаш предвид... - Кайто се обърна и разпозна Аурелия в купчината разпилени коси и дрехи на земята. - Да, разбира се, Мириям, не се тревожи. Ще се погрижа за нея.
- Благодаря ти, момчето ми. Задължена съм ти. - Каза Мириям и намигна съчувствено на белокосия вампир.

Аурелия цял ден беше обикаляла града и околностите търсейки Белт, но без успех и най-накрая озовавайки се пред "Кървавата луна" бе решила да удави мъката си в много алкохол. Дори Мириям не успя да я спре и да я накара да си тръгне, докато тя сама не реши да напусне с гръм и трясък.

Сега Кайто вдигна на ръце изпадналото в безсъзнание момиче и я понесе по улиците на града. Реши да не я води у дома на Белт, където щеше да е сама или у дома си, където можеше Такеши да реагира остро, а я понесе към библиотеката. Там я разположи на дивана и реши да оползотвори времето си продължавайки с четенето, докато бди над спящата красавица - леко похъркваща и излъчваща острата миризма на алкохол. Скоро обаче, изтощен от наситения с емоции ден, Кайто се унесе и също заспа. Скоро дори и лекото похъркване на мъртво пияната Аурелия притихна и тишината се разстели над прашните рафтове с книги. Един лунен лъч използва затишието и се промъкна в стаята, плъзна се през високия прозорец и пропълзя през сребристите коси на Кайто, които пробляснаха игриво и сякаш за момент образуваха ореол над главата му.


Идилията скоро бе нарушена от леко почти недоловимо потропване. Сякаш в отговор на този лек шум Аурелия изсумтя тихо в съня си. Постепенно трополенето започна да се усилва и придоби ритъм - звукът сякаш идваше от малко туптящо сърце. Кайто продължаваше да спи непробудно за разлика от Аурелия, която започна да се върти неспокойно на тесния диван. Капки пот избиха по тялото й и тя сякаш не можеше да си намери място. Пулсът, който се чуваше някъде измежду лавиците с книги, се засили и сякаш превзе контрола над тялото на Аурелия. Тя започна да се мята конвулсивно стенейки в съпротива. Отвори очи, които засияха в тъмното с жестокия блясък на разтопено злато и се изправи едвам пазейки равновесие. Лицето й придоби израз на ярост и сякаш всеки признак на разум се беше изпарил у нея, докато крачеше тромаво сред редиците книги доближавайки се все повече до източника на необичайния шум. Следвайки този влудяващ ритъм тя измина известно разстояние сред лабиринта от рафтове и посегна към една от книгите на нивото на очите й. Когато докосна прашната кожена корица цялата лавица се разтресе и Аурелия побърза да вземе в треперещите си ръце четивото. Отвори книгата и от нея се разнесе писък, а стаята се окъпа в кърваво червена светлина. Буквите на древния текст сякаш оживяха и заклинанията бавно започнаха да пълзят по кожата на изпадналото в транс русокосо момиче. Устните й започнаха да шепнат думите с глас неприсъщ за нея и все така следвайки жестокия пулс, този засилващ се и ужасяващ ритъм на лудост. Кълбо от тъмна енергия започна да се заформя между гърдите на Аурелия и книгата, а дишането на момичето ставаше все по-тежко и учестено, жилите по й бяха изпъкнали и пулсираха бясно. Но изведжъж всичко утихна и тялото й се сгромоляса безжизнено на земята, а до нея Кайто стоеше изправен с материализираното си оръжие в ръка.

Писъкът по-рано бързо го бе изтръгнал от дрямката, но няколко секунди подвластен на бесния ритъм и той не можеше да реагира. Най-накрая успявайки да оттърси в един миг с добре премерен размах на оръжието си бе успял да затвори опасната книга и сега от нажежената злокобна атмосфера нямаше и следа.
- Какво беше това по дяволите? - се запита Кайто, но нямаше време да отговори сам на собствената си мисъл, защото се стовари в безсъзнание до тялото на Аурелия.

Виктор това име не спираше да се върти в главата на Алегзандър, Виктор, кой беше той и каква беше връзката му с Китару...

Червенокосият мъж въздъхна и поклати глава.
-Виктор... защо се интересувам кой е... Китару... – Алегзандър се отпусна назад, облягайки се на дървото, под което бе седнал. – Кой е Виктор... – попита в празното пространство, чакайки то да му отговори.

Вече беше вечер целият ден бе прекарал в пълно бездействие с единствената мисъл “Кой е Виктор?”, не знаеше къде е Клара, но повече го вълнуваше къде е Китару.
Червенокосия вампир сви юмрук и удари позеленялата земя с всичката си ярост...
-Какво е това чувство... – попита Алегзандър мрака около него, но не получи отговор и се изправи, мъжът се огледа и тогава чу думите...

“Алекс...”

Глупав, арогантен, нахален, невъзпитан, нечистокръвен боклук!!! Клара не можеше да спре яростта, която се бе надигнала в нея, как един нечистокръвен си позволяваше такава дързост.
Но мислите и бързо се проясниха, прекрачвайки прага на кабинета на директора на библиотеката.

Вратата леко изскърца и от вътре се чу глас:
-Време беше, очаквах ви госпожице Матис... – Клара прекрачи прага на стаята.


Слънцето се бе надвесило над Торки и нежните му лъчи приканваха всички да излязат и да се насладят на красивият ден, само едно момиче бе застанало под сянката на високо дърво и наблюдаваше забързания живот минаващ покрай нея.
Бяха минали няколко часа от както Клара бе напусна библиотеката, разговора с директора с нищо не я бе изненадал, не бе научила почти нищо ново за Стивън. Но информацията за луната щеше да й помогне много, сега трябваше само да чака.

Чу се плясък...

-Как смееш!? Каква дързост, стражи!!! Махнете го, ВЕДНАГА!!!
Клара не помръдна, очите й се бяха изпълнили със съльзи, които тя се опитваше да възпре, а лявата й половина гореше й искаше да поеме всяка нейна сълза, за да потуши болката от шамара, който бе понесла.

-Заповядвам ти!!!
-Нямаш права над мен...

Чу се плясък...

Клара погледна напред и видя голяма червена топка да се търкаля към нея, тя се наведе и я вдигна.
-Благодаря ви госпожице! – извика малко момиче застанало пред Клара.
Вампирката погледна безразлично детето и му подаде топката.
-Дръж.
-Емили! – зад гърба на малкото дете се появи запъхтяно момче, на видимо по-голяма възраст. – Емили, казах ти да внимаваш когато си играеш. Хайде не досаждай на хората. – момчето дръпна малкото момиче и двамата тръгнаха.
Клара не спираше да ги гледа как се отдалечават.
-Алекс... – изрече тихо русокосата кръвопийка. – Някога и ти се отнасяше така с мен... – момичето въздъхна, затвори очи и се облегна на дървото.

Слънцето бавно потъваше зад хоризонта и хората по улиците започнаха да намаляват, само Клара седеше без да помръдва подпряла се на дървото.

Докато...

Вампирката, отвори бавно очи и пристъпи напред, ослушвайки се сякаш някой я вика.
-Крайно време беше... – каза тихо момичето след, което изчезна.


“Алекс...”
“Да господарке.”
“Библиотеката, чакай ме там...”
“Да господарке.”

Алегзандър бе пристигнал пред библиотеката и се огледа за господарката си, но от нея нямаше и следа, червенокосият влезе, оглеждайки се за чистокръвната, но вместо на нея се натъкна на Кайто и Аурелия, които се бяха стоварили на пода в безсъзнание. Алекс се приближи и разпозна момчето, което бе срещал и порано, но момичето му бе непознато. Вампира се огледа, но не усещаше никой друг около себе си, той се приближи и забеляза странна книга лежаща до тях, и посегна да я вземе.

-Не! – чу се познат и заповеднически глас зад него, и червенокосият мъж се отдръпна назад. – Не я пипай.
-Господарке?
-Глупаци, не си научиха урока, да не се месят в работите на чистокръвните. – изсъска Клара преминавайки покрай безпомощното тяло на Кайто. – Значи той се оказа прав... – мислеше Клара. - ...“Чакай и тя сама ще дойде.” ...глупав библиотекар.
-Мъртви ли са?
-Не, но можеше и да бъдат, късметлии са. – усетиха се нотки на озадаченост и едновременно на успокоение в гласа на Клара.
-Не разбирам, книгата ли е виновна за това?
-По точно това, което се крие в нея... което е заключено и онова което нашият приятел Стивън, иска.
-Господаря...
-Точно така, в книга са заключени силите му, същите сили, за които Стивън толкова силно копнее и търси. – Клара се приближи и вдигна книгата.
-Господарке! – извика Алегзандър и се протегна към момичето.
-Няма да ме нарани, само чистокръвните могат да я докосват и прелистват страниците й, защита от такива боклуци като Стивън. – вампирката се запъти към изхода на библиотеката.
-Ами те?
Клара се обърна и погледна безпомощното изражение на Кайто.

Усещането за ярка светлина започна да дразни очите на Кайто и той закри лице с длани.
-Чакай, не ги отваряй още... – чу се нежен глас и някой му сложи очилата. – ето сега, виждаш ли?
Кайто отвори очи предпазливо и се опита да се ориентира около себе си.
-Ти!!! – възкликна нечистокръвния, когато образът пред него се изчисти и видя, че пред него седи Клара.
-Аз...

Кайто се огледа набързо. Намираше се в някакво легло, в стая с големи прозорци и Клара изправена в близост до него.
- Какво... Не – къде съм? – попита объркано младежа, като ясно помнеше, че беше в библиотеката преди да се появи бялото петно в паметта му.
- Намираш се в настоящия ми дом. – отговори Клара сядайки до него на леглото и слагайки ръка на челото му. От своя страна Кайто реагира стреснато. – Ммм... Нямаш температура. Сега би ли последвал приятелката си и да си ходиш? – попита Клара белокосия младеж, който разбра каква беше причината за нежната ѝ ласка.
- Е ще те разочаровам понеже нямам намерение да изляза от тук докато не разбера какво беше онова снощи!... Снощи нали? – попита все пак Кайто за да е сигурен, колко време е бил в безсъзнание. Клара погледна странно момчето, но после придоби обичайната си студена гримаса.
- Да снощи... и няма да ти го кажа за първи път – не се меси нечистокръвник такъв.
- Как да не е моя работа, тази светеща книга ме нокаутира за доста дълго време, а сега ми казваш, че не е моя работа?
- Точно така. Не е. – два кратки и ясни отговора от страна на русокосото момиче, достатъчни да накарат Кайто да се ядоса и да направи нещо глупаво. Е той го направи – когато Клара ставаше от леглото, за да излезе, Кайто хвана едната ѝ ръка и я дръпна по-силно от колкото очакваше.

След няколко кратки и неясни мига Клара се намираше под Кайто, който беше хванал едната ѝ ръка за китката, а другата му ръка се намираше в близост до лицето ѝ. Дългите руси коси на синеоката кръвопийка се бяха разпилели по снежно белите завивки на леглото, а очите ѝ изкряха на лъчите на безпощадното слънце. За белокосия вампир все едно времето беше спряло, всяка секунда за него бяха сто години. Не след дълго обаче младежа реши да развали отдалата му се възпожност за наслада с едно просто изречение:
- Казах ли ти колко си сладка, когато се изчервиш? – след тези така нахално измъкнали се от устата му думи, Кайто беше запратен в близката стена, със сила достатъчна да не разбие стената, или по-скоро – да не създаде проблеми със съседите.
- Махай се веднага от дома ми! – като от нищото се беше пропукало леденото изражение на Клара, в момента ясно показващо гняв и омраза. След това тя на бърза крачка се насочи към вратата спирайки се преди да я затвори с бързо напътствие къде е изхода.

След по-малко от пет минути, прекарани в смях, Кайто излезе от апартамента на Клара и излизайки на улицата момчето инстинсктивно се загледа в големия прозорец, където беше видял русокоската по-рано. Нея обаче я нямаше, но това не го учудваше. леко се подсмихна и продължи надолу по улицата.

Белокосия младеж се беше загубил в мислите си. Вървеше, знаеше къде и на къде, но всъщност не го правеше нарочно, а инициативно. Мислите му бяха пълни с какво ли не. За последната седмица и повече се случиха необясними за него събития, а и тази светеща книга от снощи... При мисълта за книгата и в главата на белокосото момче се появи образа на Клара... Кайто се спря, свали очилата си и леко разтърка очи, смъмри си нещо набързо и след това се затича към дома си. Беше обещал на брат си, да не се захласва в проучването, но не можеше и да му каже всичко. Сигурно щеше да каже на Такеши, че е заспал докато чете някоя книга – не го прави за първи път все пак. След това пак се замисли за брат си... Кой знае какво се беше случило с него днес, но не беше сигурен и дали ще иска да знае. Саркастична усмивка се появи по лицето на младия кръвопиец, и той продължи да бяга към апартамента си, където го очакваше топлия душ, вероятно обяд и сигурно някоя книга.

Белт спеше на мократа трева в гората близо до град Торки, който бе напуснала и в който отново се беше върнала. Слънцето огряваше изпитото й лице, което бе изгубило обичайния си розов цвят и сега бе изключително бледо. Под очите на момичето имаше сенки от недоспиването през последните две седмици. Сега спеше за първи път, откакто си бе отишла от тук.
Лицето й не се изменяше от никакви гримаси, въпреки сънят, който я обсебваше в този момент. То оставаше все така студено, бледо и изпито...все така измъчено.
Времето минаваше, а тя продължаваше да сънува и отново да изживява всичко случило се през последните дни.

„Сбогом, Аурелия!”

„ Стивън, знам, че си тук! Защо се криеш?
-Крия ли се?! Може би просто ти не търсиш достатачно старателно.”

„ – Ще съжаляваш, моя сладка, Белт. Какво ще търсиш там, в бъдещето? Нямаш работа в него.
- Ти си там! Стига си бягал, искам да съм с теб!
- А аз не!”

„ – Сега ще те заболи...
-Ааааааааа...”

Вятърът надигна широкия ръкав на блузата на момичето за миг, а след това го пусна отново да падне. Този кратък миг обаче бе напълно достатъчен, за да се види огромен белег...отпечатък от захапка, който вече бе полилавял...

Кайто стоеше до кухненската маса и бавно отпиваше от горещата чаша кафе. Почти не усещаше вкуса на това, което се изливаше в устата му, защото образа на едно русокосо създание се беше запечатал в съзнанието му и просто не искаше да си отиде. Мислите за нея бяха толкова нежни и спокойни, точно каквато самата тя не беше...но бяха така прекрасни, като самата нея. Тя бе като мелодия, която ту заглъхваше, когато се чувстваше засрамена, ту се извисяваше, когато се разгневеше.
- Толкова крехка...
- Кой?
Кайто вдигна поглед и видя пред себе си Такеши, който го гледаше леко озадачено. Зеленокосият наблюдаваше брат си, за момент се почувства объркан, но след това изстена силно и завъртя очи.
- Какво? – попита библиотекарят.
- Как какво?! Намерил си и ти кога да се влюбваш...
- Да се влюбвам ли?
Такеши отново завъртя очи и пак заговори.
- Не се прави на ударен. Тази глуповата усмивка, отвеяния поглед и това „ толкова крехка” – последните думи момчето каза с особено лигав тон. – И кое е това особено крехко създание?
- Не се ...
Думите на момчето бяха прекъснати от внезапно и доста силно почукнаве по вратата. Такеши се изправи, за да отвори, но преди да излезе от кухнята се обърна към брат си с думите:
- Не си мисли, че сме свършили!
След няколко секунди Такеши беше до входната врата, малцина знаеха, че живеят тук и затова му беше още по-любопитно кой ги търси. След като отвори, само повдигна вежда и загледа тъпо.
- Ти?
- Тук ли е брат ти?
- Ти ли си крехкото?
- Какво да съм?- попита Аурелия, докато влизаше в апартамента на близнаците, без да чака Такеши да я покани. – Е, той тук ли е? Трябва да поговорим за снощи...
-Снощи?! Кайто, ти......довлечи си задника тук!

Кайто се появи на вратата леко сконфузен и примижа заради слънчевите лъчи нахлуващи през вратата. Отне му малко време да фокусира силуета на вратата:
- Ти... - прошепна тихо той, при което погледа на Такеши стана още по-озадачен, но той запази мълчание. Все пак прибързаността не беше качество типично за брат му и той реши да изчака логичната развръзка. Спомените от снощи се избистриха в главата на белкосия и той придоби леко разтревожен вид. Влюбените мъже наистина са много разсеяни. Обзет от мисли за своя ангел, Кайто сякаш се бе пренесъл в друго измерение и чак сега започна да се връща към реалността.
- Благодаря, че дойде, трябва да поговорим - каза Кайто със строго изражение и с един жест покани дамата на вратата да влезе. Аурелия пристъпи вътре и Такеши я последва като хипнотизиран. Горкия, все още не вдяваше каква е ситуацията и защо брат му изведнъж отново стана сериозен. Тримата седнаха отново на кухненската маса и Такеши започна да налива кафе на новодошлата без да изпуска двамата от поглед. След кратко мълчание акомпанирано от нервните поропвания по масата на Такеши Аурелия първа заговори:
- Дойдох да говоря с теб за снощи, но ... - в този момент тя хвърли многозначителен поглед към зеленокосия брат. Кайто разбра веднага:
- Спокойно, говори пред него и без това е по-добре да го чуе направо от теб, защото това може да се окаже проблемна ситуация за всички ни.
- Какво сте направили вие двамата?! - изпусна се накрая зеленокоското. Двамата го игнорираха и Аурелия продължи:
- Снощи бях призована от много силна демонска магия. Такеши, ако брат ти не беше попречил на процеса навреме тази прокъната книга щеше да изтръгне душата ми.
За момент и двамата близнаци застинаха.
- Ако човешката ми душа беше отделена от тялото ми и всичките ми сили бяха оставени на контрола на демонската ми същност, вероятно сега Кайто щеше да е мъртъв, както и много невинни хора. - Аурелия говореше гледайки в чашата си пълна с черно кафе, но този жест не беше типичен за нея. За пръв път тя сякаш се срамуваше да говори и да гледа събеседниците си в очите. Забелязвайки това Кайто протегна ръка и я сложи върху нейната леко непохватно.
- Не се безпокой за това сега - каза той и я погледна в очите. - Кажи ни какво знаеш за това проклятие.
- Аз... - гласът на Аурелия прозвуча плахо. - ...съм отраснала сред хората и единственото, което знам са предания или прочетеното от книги в различни градове, където съм отсядала досега. Но такава магия не може да бъде направена от начинаещ, дори и за чистокръвните е трудно да се доберат до такава реликва и да направят проклятие, което да подейства. Нужна е огромна зла енергия за да изтръгнеш душата свързана с тялото, особено вече обременена душа, като моята. Някой...някой е поставил тази книга нарочно там. Такива реликви не се появяват от само себе си. Някой който е искал да навреди на това градче и на вас я е поставил там и този някой е наистина зъл и могъщ, защото не всеки демон или магьосник може да затвори цялото това количество енергия, което да бъде отключено, когато се доближих до него дори на метри.
- Значи наистина нямаш представа кой е? - попита Кайто.
- Не, нямам представа и това ме плаши, защото Белт е далеч от мен и няма да мога да я спася, ако това същество я намери преди мен.
- Белт?! - повтори Такеши развълнуван. - Къде е тя? - в отговор Аурелия му подаде леко измачкана бележка. Такеши я прочете на един дъх, след което удари с юмрук в масата и се изправи на място, като в очите му се четеше решителност.

- Това малоумни уродче! – вика на Такеши отекна в апартамента и леко стресна двамата му събеседници. – И нямаш идея къде е?! – погледа му беше яростен, гневен и беше насочен към златоокото момиче срещу него, но тя само поглати глава в отговор на отрицание. Беше я търсил толкова време, за да се окаже, че е заминала.
- Такеши? – брат му се беше изправил и бе положил ръка на рамото му... беше разтревожен.
- Аурелия... Явно я е грижа за тебе щом само на тебе е казала... ако я намериш не я пускай... Извинете ме. – единствено шума от блъскащата се входна врата последва буиния близнак.
- Той добре ли е? – гласа на Аурелия беше някак... обезпокоен.
- Лесно се привързва към другите. Ще се оправи или поне ще си го наложи. – белокосия брат най-накрая обърна поглед към гостенката им. - Сега би ли ми казала нещо повече за книгата?
----
Такеши бягаше по плажната ивица на града. Опитваше се да избяга от спомените си, от мислите си, от чувствата си. Белт беше като сестра може би... сам не знаеше какво изпитва към момичето, но там беше и Кумико – момичето, което знаеше че е обикнал. Другия му проблем... Сцената на плажа – него ден го беше успокоила, но само до там. После в бара постоянно го отбягваше. Поне не счупи нито една чаша. Момчето се спря. Пак беше на мястото от оня ден... Точно какво го влечеше тук? Премрежения му поглед най-накрая се избистри и видя какво го е повлякло тук. Чувството му за вина. Точно така – Белт избяга от него. Изостави го без да каже и едно чао. Сега тя беше тук, другия важен за него човек, на когото трябваше да се извини. Днес не пееше, просто се взираше в нищото. Зеленокосият продължи напред, докато не стигна на два метра от нея. Усетила присъствието му Кумико се обърна.
- Какво искаш пак? – гласа и беше студен и хладен. Беше тежък. Толкова тежък, че да сведе главата на иначе гордия вампир.
- Извинявай! Извинявай! Не мислех по него време, не обмислих чувствата ти! Извинявай! – момичето го гледаше троснато. Тъмно лилавите й коси се развяваха пред учуденото й изражение и й пречеха да погледне момчето пред нея по добре. Изведнъж тя се разсмя, а Такеши изправи глава.
- Не очаквах толкова бурно извинение. – момичето продължаваше да се смее.
- Казах каквото имам да казвам... До утре предполагам...
- Остани. – за миг беше станала сериозна. Чистокръвните вампири наистина бяха страчшни. Променящи се за секунди, властни... Момчето не доумяваше какво да прави. Да последва молбата на момичето, или заповедта на господарката?
- Ако това са заповеди мога ли да им откажа? – беше се окопитил. Най-накрая успя да се съвземе. Съвзе се до колкото му бе възможно, до толкова до колкото можеше обърнатия му свят да се поправи за момента. Момичето, към което не знаеше какво изпитва, изчезна от живота му, а другото, което обичаше, а трябваше да мрази, бе пред него. Отделно всички тези чистокръвни в града подбуждаха останалите вампири, а и той самия усещаше не само тези две познати господарки. Имаше още един, но до сега не го бе видял. Знаеше, че и брат му го усеща макар и да не го казва. Нещо определено не беше наред, но искаше да подреди едно нещо в тази каша.
- Не е заповед... Молба е. До сега само брат ми е хвалил пеенето ми. Родителите ми викаха, че е прокълнато и неприятно. Само той ме слушаше... После изчезна. Да ядосах ти се вчера, но... благодаря за думите ти. – от какво се боеше? Беше вампир- създание обречено на вечен живот. Съзнание обречено да страда, да го боли, да носи греховете на създателката си, но... дали му бе позволено и да обича и да е щастлив? Или и това щеше да го нарани... Ако ще го боли, то да го боли – това му е отредено. Той наруши малкото разделящи ги разстояние и прегърна лилавокосото момиче.
- Това, което ще кажа, го приемай както искаш. Осъден съм да нося греховете на господарката си и да бъда нараняван и да страдам, но това не мога да го запазя в мен... Обикнах те... Не знам как, но го направих. Знам чистокръвна си, една от господарките на нашия вид, но не мога да си преглътна чувствата. Не е нужно да отговаряш, вие – господарите, имате друг начин на живот, друга мисия... Разбирам, за това просто забрави какво казах... – след това се отдръпна и тръгна обратно към дома си. Да болката му беше ежедневно мъчение и бе свикнал с нея, до колкото може едно живо създание да свикне с нея... Вървейки към пътя обратно към дома си момчето се молеше само за едно – брат му да не е направил неговата грешка...



Като друг не иска да пише, ще четете буламачи.