Crimson Moon

Taзи вечер Аурелия отново се разхождаше в на пръв поглед скучния град. Нищо ново и днес. Стъпките й отекваха глухо по тясната малка уличка. Тя обичаше да минава през тихите затънтени места, защото някакси я караха да се чувства по-спокойна. Скоро уличката я изведе на малък тих площад. Аурелия се огледа отегчено и скоро едната къща прикова вниманието й. "Тази миризма отново ... Все пак този град не е толкова скучен!" си помисли тя и се насочи към къщата с бавни крачки. Не бързайки за никъде тя надникна през прозореца, но вътре не се виждаше почти нищо, затова се приближи до вратата. Тук имаше надпис.
- "Кървава луна" ... хмм ... става все по-интересно! - прошепна тя на себе си и натисна дръжката. Миризмата ... Вече беше сигурна, че тук има вампири.
Аурелия ненавиждаше тези жалки смучещи кръв създания, но въпреки това ги намираше за забавни. Тя ги чувстваше близки, защото и тя се чувстваше самотна като тях, когато хората я избягваха, заради загаднъчият й произход.
Тя не се огледа, а направо се отправи към бара и заповяда с ясния си глас:
- Студена бира, моля.
Двете добре изглеждащи момчета, явно не я притесниха, а и те бяха прекалено отегчени за да реагират. Аурелия се огледа в бара и забеляза самотното момиче. За момент на Такеши му се стори, че нещо проблясна в златните й очи. Получила бирата си и без капка колебание тя се отправи към набелязаната маса. Двете симпатични момчета на другата маса отново не проявиха интерес към решението й. Блондинката се настани до слабото тъмнокосо момиче и погледна в чашата й. Засмя се закачливо и застана така, че на кръвопийцата й беше трудно да я погледне без да се озове лице в лице с големите й гърди и тогава заговори:
- Мога ли да ти предложа нещо по-прясно, мила?
След кратко мълчание получи отговор.
- Имаш грешка ... Аз не съм истински вампир.
- Вече знам това. - каза Аурелия с усмивка. При тези думи момичето се изправи и срещна погледа й плахо. Златооката продължи:
- Аз съм Аурелия. Как е твоето име, красавице?

Белт отново надигна бавно халбата пълна с кръв, разклати я малко и понече да отпие, когато погледът й отново се стовари върху Такеши. „ Какво по дяволите? Този кретен...цяла вечер ли ще трябва да го търпя?! По дяволите...следващия път просто ще му забия един...”
- За какво мислиш, миличка?
Аурелия се опитваше да привлече вниманието на чернокоската върху себе си и наистина бе успяла. Този звънлив глас буквално изтръгна Белт от плана й- „ Как да измъчвам кретена?”. Нечистоплътната обърна очи към Аурелия и просто загледа с лице лишено от каквито и да е емоции красавицата до себе си.
- Още бира?- попита Белт, когато забеля вече изпразнената халба.
- Не... искаш ли да излезем да се поразходим? Вечерта е...
- Да вървим.
Аурелия се зачуди на решителността на момичето пред себе си, но щом не се дърпаше...
- Добре.
С един замах Белт взе шлифера си, който бе на път да се свлече на земята, и след това хвана Аурелия под ръка. След няколко секунди двете момичета отново се бяха озовали под окъпаното със звезди небе. Белт се закова на едно място и вдигна глава, за да се полюбива на гледката. Неволно една въздишка се изплъзна измежду устните й и това накара момичето до нея да се разсмее. Двете се притиснаха по-близо едзна до друга и продължиха напред. Не бяха направили и десет крачки, когато зад тях се чу вик.
- Ей, ти... с шлифера!
Един поглед през рамо бе достатъчен, за да разбуди гнева на Белт.
- Какво искаш, кретен,..
- Разкарай се.- изсъска Аурелия, когато видя „преследвачите” на нейната красавица- същите странни близнаци от бара...

В същия момент нещо изсвистя почти в лицето на Такеши, но беше спряно на милиметри от челото му с книгата на Кайто.
- Предупредих те. - каза Кайто със стоманения си глас без да поглежда нагоре. Той захвърли книгата си, в която имаше забит кунай, хвана зеленокоското за яката и го задърпа назад. Брат му от своя страна не искаше все още да си тръгва и с всички сили се бореше да се освободи от хватката на Кайто.
- Пусни ме! Ах...ти... Пусни вече...! Ъхх...
Двете девойки седяха и наблюдаваха сцената равнодушно. Аурелия се подсмихна:
- Да тръгваме Белт! - каза тя и хваха момичето отново под ръка. - Не виждам какво могат да ни предложат тези младежи...
Но Джес не помръдна все още вторачена в боричкащата се двойка. Накрая изглежда се съгласи и двете се обърнаха отново да продължат по пътя си. Въпреки случката нататък не срещнаха нищо обезпокоително. Въздуха сякаш поглъщаше всеки друг шум наоколо и двете не чуваха нищо друго освен диханията си. Вървяха мълчаливо по улиците, които водеха към морето. Изведнъж Аурелия се спря. Белт направи още няколко крачки, обърна се и я погледна въпросително. В отговор на този поглед тя забеляза, че златистите очи на момичето срещу нея пробляснаха. Аурелия отново я приближи и прошепна прокарвайки пръсти през черната коса:
- Знаеш ли, имаш много хубави устни...
Тя се наведе към Белт, но беше отблъсната. След миг забеляза защо - камшика на Белт беше увит около блестящо на оскъдната лунна светлина копие.
- Пак ли ти! - извика тя раздразнено.
- Не се меси този път, Аурелия! Аз трябва да се разправям с този досадник.
- Добре тогава, само ще гледам... - каза златооката и се оттегли.

Един лъч светлина разпра тъмнината, в която бе обгърната стаята, и падна върху едно женско лице, започвайки своята дива игра, минавайки през устните, едва докосвайки страните й, докато накрая достигне и притворените клепки. Тихото стенание на жената прогони слънчевото зайче, което избягало от лицето й, се разля в косите й.

Белт отново простена, а след това бавно отвори очи, като ги впери в тавана, чиито цвят отдавна не можеше да бъде определен. Остана така няколко секунди, преди да се надигне от леглото, на което бе спала до сега. Хвърли един бърз поглед към прозореца с желание да види света, който се криеше зад него, но какъв беше смисълът, когато той никога нямаше да бъде същия за нея...

Чернокоста направи обичайната си гневна физиономия, стана и започна да търси „униформата”, която училацата й изискваше. Две минути ровене в парцалите, разпиляни по пода, още пет, за да облече намереното и момичето отново се върна в леглото, където я чакаше едно прекрасно същество...

Белт погали спящата Аурелия и усмивка се появи на лицето й. Спящата наистина беше най-красивото същество престъпвало някога този праг, но колко дълго щеше да остане?! „Кога ли ще си отидеш?”

Будната наблюдава Аурелия още няколко мига, а след това я целуна по бузата, грабна чантата си и понечи да напусне рая, в който се бе превърнал тази дупка само за една нощ...само заради едно същество. Момичето се спря до малката масичка, която бе стоварена в единия ъгъл на помещението, написа няколко реда до Аурелия и тръгна към „Кървава луна”.

Онзи зеленокос идиот щеше да си плати за синаната на ръката й... и все пак заради нараняването цяла нощ се радваше на спецялно „лечение”. Но той беше кретен, беше боклук и най-лошото беше вампир, а ако можеше да го накара да страда, толкова по-добре!

„И онзи...Китару...изглежда много странен...може би ще ми помогне да намеря Стивън, но първо трябва да открия него!.....Какво ли ще поиска в замяна?!..”

- Ей, миличка, колко вземаш на час? – чу се глас от кола, спряла до тротоара, по който минаваше Белт.
- Двайсет.
- Качвай се тогава.

„ Явно друг път ще си побъбря с Мириям за онзи кретен...”

Часове преди свечеряване...

Слънцето вече потъваше зад хоризонта и мрака настъпваше, една тъмна карета препусна по прашния път водещ към Торки.

Каретата спря на един хълм, от който се виждаше целият град, тъмнината беше обгърнала града, който светеше в хиляди светлини, напомнящи на запалени свещи, примамващи пътниците като молци...

-Пристигнахме... – един дълбок и същевременно нежен глас потъна в мрака. Перденцето на спрялата карета се дигна и вътре се забелязаха два силуета. - ... усещаш ли нечистоплътни? – каза единият от силуетите, но не получи отговор. – Продължава ме? – силуета отново направи малка пауза, но не получи отговор.
Перденцето се спусна и каретата потегли...


След като приключиха с разговора си братята Хасегава решиха да отидат и да убият оставащото време от вечерта в бара – “Кървава Луна”.

Двамата прекрачиха прага му, седнаха на една от масите поръчаха от обичайните си питиета и така смятаха да преудолеят скуката или не...



Чу се леко скърцане и вратата на заведението се отвори, навън бе заваляло и през нея връхлетяха хиляди малки капчици, които намокриха дъсченият под. Двамата братя усетиха нещо и впериха погледи към внезапно отворилата се врата, но никой не се появяваше.
Двамата се спогледаха въпросително: “Дали вятъра я бе отворил?”...

Не!

На прага се появиха същите два силуета, които по-рано препускаха в каретата, те пристъпиха напред. Мижащите светлинки в бара осветиха двамата странници и разкриха образите им пред нетърпеливата публика.
Отпред бе застанал висок червенокос мъж, а зад него вървеше, младо, русокосо момиче на видима възраст около 15-16 години. Мъжът изчака момичето да влезе и затвори вратата след нея. Лицата и на двамата бяха напълно безизразни, странниците се приближиха до една маса в дъното на заведението и седнаха.

Кайто и Такеши не сваляха очи от новодошлите, двамата се спогледаха за момент и в погледите им се четеше само едно “Чистокръвни”. Те продължиха да наблюдават странниците, колко малко изглеждаше момичето в сравнение с мъжа, който я придружаваше, но колкото и огромен да беше имаше добронамерено излъчване и не изглеждаше толкова страшен колкото спътницата си.
Странниците също не сваляха погледи от двамата братя...

Нищо не се случи в продължение на час след идването на Клара и Алегзандър, двете маси не спираха да се наблюдават, но нищо повече от това.

След още близо половин час, на пълна тишина, странната двойка стана и се запъти към вратата.

Кайто и Такеши се спогледаха: “Какво пък беше това?” се питаха двамата братя следейки как странниците напускат бара.

Навън бе спряло да вали, въздухът бе свеж и приятен, много по-различен от този в бара. Клара и Алегзандър прекрачиха прага, и напуснаха заведението, на десетина метра от входа, те чуха скърцането, и отварянето на входната врата на бара. Навън като стрела изскочи Такеши, последван от брат си Кайто, който измърмори нещо, като: “Не забравяй, че те предупредих...”

-Ей, вие двамата! – извика Такеши, Клара и Алегзандър се спряха. – Да вие!!! Какво искате от нас глупави чистокръвни?!?
-Абсолютно нищо. – отвърна със спокоен и равен тон Алегзандър и без да се обръщат двамата с Клара продължиха да вървят.
-“Абсолютно нищо”... – повтори иронично Такеши. – Спрете да ни преследвате!!!
Алегзандър се спря и се обърна към момчето:
-Не се горещи толкова много, не сме дошли за вас, поне не днес. – мъжът се усмихна зловещо и пак последва момичето.

Това още повече раздразни Такеши, който материализира оръжието си и се втурна да напада Алегзандър. Кайто поклати глава и се облегна на стената на бара: “Предупредих го...”. Въпреки безразличието, с което наблюдаваше разразяващата се битка, Кайто беше готов да се включи по всяко време, ако забележи, че брат му се намира в опасност.

Такеши се нахвърли върху Алегзандър, но не успя да прецени ситуацията. Огромният мъж, светкавично изкара меча си, парира удара на Такеши и го запрати в стената на бара, където се бе облегнал Кайто, който само завъртя очи и въздъхна.


Разнесе се висок и дразнещ смях, който пробуди леко замаяния Такеши и го върна към реалността. Той погледна нагоре и забеляза надвесилата се над него Белт, която не спираше да се смее. Момчето изпъшка съвсем тихо и подпирайки се на стената се изправи.

-Ти пък на какво се смееш глупачке?!?
-На теб, на късмета си и на тази нелепа битка! – каза иронично Белт и пак се изсмя. – Реших да мина през бара и какво намирам, как те смазват от бой, кажи ми как да не се радвам. – Белт се озъби на Такеши и погледна странниците, не откриваше нищо приветливо в тях, но факта, че големият ступваше Такеши я успокояваше.
-Не се радвай толкова, скоро няма да го има тоя чистокръвен боклук. – изкрещя Такеши и отново скочи срещу Алегзандър.


И двамата се насочиха един срещу друг, всичко бе утихнало и чакаше момента на сблъсъка, когато...


-Алекс... СПРИ!!! – гласът на Клара наруши момента на битката, Алегзандър спря на място и покорно се върна при момичето, и коленичи до нея. – Стига толкова, укроти брат си Кайто Хасегава, не сме дошли тук да се бием... не и с вас...

Алегзандър и Клара бяха изчезнали в мрака, след като момичето спря битката между него и Такеши, двамата трябваше да намерят място където да отседнат.


По същото време, но на друго място...


-Наруши изрична заповед!!! – гласът на Клара огласи помещението. – Казах ти да не влизаш в пряк двубой с братята, не изпълни нареждането ми!!!
-Клара... – започна спокойно Алегзандър, но бе прекъснат от шамара на момичето, той нямаше право да я назовава по име.
-Не забравяй положението си Алегзандър... – Алегзандър остана неподвижен и не отвърна нищо, след това коленичи.
-Знам го господарке. – Алегзандър наведе глава. – Извинявам се за дързостта си.
Лицето на Клара оставаше все така без изразно и студено, тя се обърна с гръб към Алегзандър:
-Махай се! – заповяда момичето.
-Господарке... – отвърна Алегзандър и изчезна в мрака.

Клара остана сама в празната стая, сама в мислите си, сама със себе с, както винаги тя не се нуждаеше от никой друг...



От векове мелезите се подчиняваха на своите господари, но връзката между Алегзандър и Клара не се коренеше само в това...


-Защо плачеш? – попита един образ, който се бе надвесил над малкото момиче, то разтърка очи и погледна нагоре. Кърваво червена коса, златни очи, колко красиво...
-Не плача. – заяви момичето избърса сълзите си и се изправи. – Не плача... – момичето погледна странника, който я бе заговорил и забеляза, че това е момче, което изглеждаше на нейната възраст, но доста по високо от нея.
-О, добре значи не съм видял правилно. – заяви то и се усмихна.
Малкото момиче го погледна учудено и също се усмихна, но после сведе глава и каза:
-Разбира се аз никога не плача.
Момчето я погледна и я погали нежно по главата.
-Как се казваш?
-Клара. – отвърна момичето и се изчерви.
-Аз съм Алекс, искаш ли да сме приятели?
Момичето погледна изненадано момчето, досега никой не бе искал да бъде с нея, очите й се изпълниха със сълзи.
-Да! – извика момичето и се хвърли в прегръдките на Алекс.


От този ден на татък двете деца станаха неразделни и живота им напомняше приказка, която бе обречена да завърши с лош край...


-Какво е станало с ръката ти? – попита един глас в тъмното. – Вратът ти също... Алекс?
-Нищо... – Алекс извърна глава и се отдръпна от Клара. - ... утре заминавам и никога повече няма да се видим. – настъпи неловка тишина.
-Къде? – попита тихо Клара, нарушавайки тишината.
-Не знам, утре заминавам... не искам да се разделя ме...
-И аз... никога...


Понякога трябва да внимаваш какво си пожелаваш...


-От днес моята дъщеря става пълноценен вампир, тя израства до следващото ниво, става господарка и като такава й трябва роб...
Вратата на огромната зала, където се бяха събрали хиляди чистокръвни, се отвори и през нея преминаха двама вампира водещи окован трети, чието лице не се виждаше, защото бе покрит с черно наметало.
-За моята принцеса, най-доброто... – момичето стоящо до говорещият мъж стана. - ... върви дете мое, виж подаръка си.
Момичето се приближи до окования вампир и дръпна рязко плаща, който го скриваше...

-Алекс... – Клара...


... за да не се превърне в реалност.


Алегзандър се бе излегнал в клоните на едно дърво не далеч от мястото, в което бяха отседнали с Клара. Въпреки, че бе изгонен той трябваше да следи за спокойствието на своята господарка.

От клона, на който се бе отпуснал Алегзандър висеше тънка лента, онази, която бе увита около дясната му ръка, сега той я бе свалил.

Луната, която вече бе потеглила по пътя за дома, и оставяше небето в обятията на слънцето, освети червенокосият. Сиянието й мина по красивото му лице и се спусна надолу по тялото му. Луната стигна до дясната му ръка и се скри зад един облак...

Цялата ръка на Алегзандър бе татуирана с древни вампирски писания, които представляваха клетвата, която е дал пред своята господарка, всеки мелез имаше такава и когато бе избиран за роб тя му бе изписван, в знак на вярност и за да знае на кого принадлежи. Въпреки това Клара мразеше вида на тази татуировка и бе заповядала на Алегзандър да я скрие.


Мъжът затвори очи...


Церемонията бе приключила и слугите бяха отвели Алекс в новият му дом, една пуста стая, без прозорци, без мебели, празна като душата му...

Вратата се отвори и през нея премина русокосото момиче, тя престъпи напред и се приближи до червенокосият, който бе застанал по средата на стаята, Клара протегна ръка към него...

-Недей! – извика Алекс. – Не ме докосвай... ти си чистокръвна...
-Не знаех, не знаех наистина не съм предполагала, че ...
-... че какво?!? – прекъсна я Алекс. – Че съм мелез?!! – Алекс се обърна към момичето и и показа татуировката. – Чети, това съм аз, от сега на татък аз съм едно име, без притежател, твоя собственост... твоя подарък принцесо... на чистокръвните.
-Не съм го искала...
-Върви си, вече не мога да бъда твой приятел...
Очите на Клара се разшириха и за последен път от тях паднаха сълзи, тя не отвърна нищо, само затръшна вратата след себе си и забрави за приятеля си Алекс, сега имаше подчинен Алегзандър...


Мъжът отвори очи...


От храстите до дървото се чу шум и Алегзандър светкавично слезе от него и зае бойна позиция.
-Излез! – извика той.

Не получи отговор, но от мрака се показа млад мъж с черна коса облян в кръв...

[ за тези, които не са разбрали този който излиза от храстите е Китару, Momo-chan твой ред е да пишеш има много за писане :Р ]

Белт вървеше щастлива по улицата, радвайки се, че и тази вечер й се бе отдала възможност да шибне онзи зеленокос кретен. Чувстовото, че го е наранила я забавляваше до такава степен, че тя дори не усещаше режещия студ и вятъра, който се беше заиграл с оскъдното й облекло и по-спецялно с късата й пола.
Не след дълго Белт се спря, облегна гръб на близката къща и зачака появата на някой клиент. Нямаше смисъл тази вечер да се прибира...Аурелия нямаше да е там. Какво по дяволите беше станало с нея? Нали трябваше да се видят в бара? Наистина ли беше просто за една нощ?!
Момичето разклати глава и сведе пълните си със сълзи очи. „ Какво ми става? Аз съм уличница...отдавна трябва да съм разблара, че такова нещо като любов няма! Секс за една нощ...любов на телата за една нощ!...”
- Свободна ли си?
Появата на странника от нищото, както и въпросът му първоначално стъписаха Белт, но след няколко секунди тя кимна, но не помръдна от мястото си.
- Тръгваме ли?
- Имаш ли кола?
- Да, и...
- Кого виждат очите ми?!- поредният глас раздра нощта.
Белт затърси в мрака този, на когото принадлежаха думити, въпреки че вече й беше пределно ясно, че това е „ обичният” й кретен, в компанията на задръстения му брят. „ Браво на мен! Познах!”
- О, каква изненада! Какъв феномен...кретен до кретен!
- Ей, малката, мери си думите!
- Малката ли?! Сега да не ми се правиш на батко?- каза Белт като последната дума произнесе с особено лигъв глас.
- Аз ще тръгвам...- обади се тихо странникът, който внезапната поява на братята бе подплашила.
- Чакай...- започна Белт, но мъжът вече беше побягнал. Момичето изсумтя гневно и отново се обърна към близнаците. – Видяхте ли какво направихте, идоти такива?
- Спасихме човека?!- отговори насмешливо Такеши.
Край. Това беше. Може и да беше обещала да не се занимава тази вечер с този зеленокос малоумник, но повече не можеше да търпи. Блет изпищя, колкото да изкара поне малко от гнева си и се нахвърли на Такеши. Съвсем беше забравила за колана, който носеше и можеше да използва като оръжие. Единственото, което искаше сега, беше просто със собствените си ръце да размаже физиономията на този паразит.
Такеши от своя страна също се радваше на отдалата му се възможност да си върне на тази патка за по-ранния удър по главата, който бе отнесъл в бара. Юмруците на тази кучка можеше й да бяха бързи и точни, но рефлексите на Такеши не падаха по-долу. По някаква страна причина момчето все пак нямаше желание да нарани Белт. Вярно, харесваше му да я дразни, но сега, когато трябваше да я удари това просо не му се нравеше.
В един миг Белт, която до тогава беше почти върху Такеши, опитвайки се да го нарани, се намери паднала на земята, а Кайто стоеше пред нея.
- Успокой се.- каза мъжът с обичайния си спокоен глас, не издаващ никаква емоция, а след това просто й подаде ръка, за да стане.
Белт изсумтя и отблъсна ръката, ставайки сама. Дъждът, който бе утихнал, отоново започна да се излива с цялата си мощ върху тримата кръвопийци. Момичето продължаваше да гледа на кръв близнаците, когато Такеши метна нещо по нея...якето си.
- Обеличе това! Пътят не е много и все пак...
- Какво?
- На улицата ли ще спиш?
- Не е твоя работа.- отговори отбранително Белт, въпреки че въпросът й напомни за празния апартамент, в който никой не я чакаше.
- Тръгваме ли?
Чернокоската чуваше за втори път въпроса тази нощ, но по дяволите този път не й беше неприятно, когато кимна утвърдително.

След 15 минути вървене в пълна тишина, тримата пристигнаха в уютния, но малък апартамет.
- Мириям каза, че за теб няма повече алкохол тази вечер...
- Не съм бебе, мога...
- Не ме прекъсвай.- каза Кайто без каквато и да е промяна в интонацията. – Както казах за теб алкохол не, за Такеши също...- Белт учудено се огледа поради липсата на възражение от старана на другия близнак и едва тогава забеляза, че той не е в стаята. – Така че искаш ли кафе?
- Кафе да е.

Два часа по-късно:

- Стивън значи? Не съм го чувал.- каза Такеши.- Сигурна ли си, че се казва така.
- Не...
- Трябва да проучиш. Както и да е, смятам да последвам примера на Кайто и да си легна. Можеш да спиш в стаята ми, а аз ще остана на дивана.
- Той можел да бъде мил?
- А ти не можеш да не бъдеш кучка! Лека нощ...Белт.
- Лека...кретен.- каза Белт през смях и се вмъкна в спалнята, която й бяха отстъпили.
Момичето легна на леглото и затвори очи, опитвайки се да заспи. Така лежа час без да може да мигне, чудейки се защо разказа всичко на Такеши. Как можа да му каже всичко?! За дрогата, за годините, през които бе проституирала... за онази нощ, в която се бе появил Стивън, за да я превърне в това жалко подобие на вампир... за нощта, в която срещна и загуби единствената си истинска любов, без да знае дали ще я срещне отново...
-Стивън...- проплака тихо Белт.
Беше станало шест без петнайсет, просто нямаше смисъл да се бори за няколко минутки сън. Белт стана и тихо се промъкна в кухнята...беше решила да направи закуска. Нямаше нужда да го прави, но се чувстваше задължена за това, че беше спасена от поредната самотна нощ. Скоро на масата бяха сложени две чаши кафе, чинии с яйца на очи, бекон и препечен хляб. „ Да, така е добре!”- помисли си усмихната Белт. Повъртя се още малко в стаята и взе листа и молива, които видя да лежът върху една книга на име „ Вампирите през вековете”. Момичето написа нещо набързо и след това сложи бележката под една от чшиге с кафе и се изниза от кухнята, а след това и от жилището на близнаците.

Половин час по-късно:
- Защо по дяволите трябва да ставам толкова рано?!- каза Такеши, като се строполи на стола до брат си. – Белт още ли спи?
Кайто не отговори нищо, а просто подаде бележката от момичето, като продължаваше да чете книгата си.

„Дано закуската ви хареса! Всъщност трябва да ви хареса!

П.П. Благодаря за разговора, кретен.”

- Ах, тази...- беше единственото, което каза Такеши преди да смачка бележката и да нападне закуската.- Вкусно, нали?...

Защо изпитвам тези чувства??? Какво става с мен???

Имам чувството, че някой близък ме зове... подсъзнателно си повтаря моето име и ме търси... Опитва се да достигне моята ръка, но нещо постоянно го възпира.

Защо изпитвам това непоносимо желание да го видя??? Кой може да е той???

Всички близки за мен същества са мъртви... отнети от мен насила... Какво искаш от мен??? Защо си играеш с моите чувства и ме връщаш в болезненото минало???

*очите и започнаха да се пълнят със сълзи*

Не го искам!!!
Не искам да си спомням изпълненото с радост минало, което няма да се върне.

Може би това е цената да бъдеш щастлив???
Накрая всичко да ти бъде отнето...

*една сълзичка се търкулна от окото й и се спря в ъгълчето на устните и...*
“Махни се!!!”
“Остави ме!!!”
“Искам да избягам!!!”

Момичето се чувстваше нищожно, тъмнината я обгръщаше. Отвори очи и попадна на още по-тъмно място. Къде остана лъча светлина в живота й??? Искаше отново да отвори очи и да види светлината, но изпадна в шок като разбра, че това е невъзможно... това беше реалността.
Падна на колене, наведе глава и от очите и продължиха да капят горещи сълзи…
-Къде си?? Помогни ми...
-Винаги съм бил до теб...
Познат глас??? От къде й беше познат този глас???

Бягаше... сега тя бягаше и не можеше да спре... гласа... гласа... щеше да го стигне!!!
Различи фигура в далечината ...единственото, което желаеше в този момент бе да достигне тази фигура.
Като по лош сценарий в същия този момент от земята се появиха ръце, безброи ръце все едно изникнали от земята. Хванаха я за ръцете и краката, дърпаха я надолу, и все по надолу, а тя загуби сили, усещаше трудност дори при дишането. Дърпаха я надолу, съпротивляваше се безуспешно, тя изчезваше, те влачеха в нищото... секундата преди да изчезне, фигурата пред нея се обърна...


Момичето се събуди треперещо ....


FlachBack --- >
-Кумико... Кумико... Кумико чуваш ли ме?
-Батко, батко чуй новата песен, която научих... моля те, моля те...
-Хвана ме натясно. Имам ли избор? – Китару и се усмихна и я погали по главичката.
-Седни там... < --- EndFlachBack


Кумико разтърси глава. Искаше да спре спомена, който нахлу така непоканен в главата й.
Минаха няколко минути докато тя лежеше в тъмнината... сама в стаята си...
-Кумико забрави!!! – шепнеше си.

Чувството се върна, по-силно от преди, този някой бе наблизо...
Момичето се изправи,усети някакво странно присъствие, нежелано присъствие, нещо я теглеше на там.
Повече не можеше да игнорира чувствата си, стана, облече се и мигновено се отправи към предполагаемото място...


Далеч от дома на Кумико...


Китару лежеше на тревата гледайки към звездите. Нещо в тях го привличаше и той имаше чувството, че може да прекара вечността наблюдавайки ги.

-Мелез... – мислеше си Китару. – интересно, за първи път виждам такъв или поне така мисля... – Китару се усмихна и се протегна, беше проспал целия ден, но какво по-добро занимание от това за един вампир. В ума му изникваше образа на Алегзандър, загадъчният вампир пиещ кръв от чистокръвни. – Интересен е... – заяви Китару.
-Не колкото теб...
От мрака се чу глас, който стресна Китару и го накара да се изправи светкавично.
-И какво ми е толкова интересното... – попита иронично Китару и се усмихна, оглеждайки се. – вампир без спомени, без минало, вероятно без бъдеще... – Китару зае позиция за отбрана.
-Кръвта ти...
-Кръвта ми? – повтори вампира.

Отново... отново го съдиха по кръвта!!!
“Уморих се от това... уморих се от всичко...”

-Кръвта на чистокръвните е толкова сладка... – мрака, в който се бе скрил странника се отдръпна и белите му зъби засияха пред погледа на Китару.


В апартамента на братята...


-По дяволите казвай каквото имаш да казваш и да си ходя... - изпухтя само тя.
В този момент тримата вампири замръзнаха на място...

-Стивън! – прошепна Белт и се обърна назад...

-Усетихте ли го? – попита Такеши.
-Никога преди не съм усещал нещо подобно, какво ли... – заяви Кайто и не успя да довърши, защото бе прекъснат от Белт.
-Това е Стивън... – единственото, което можа да каже и побягна навън.
-Чакай Белт, къде тръгна? – извика след нея Такеши, но не получи отговор.
-Ти как мислиш? – попита Кайто и се приближи до брат си слагайки ръка на рамото му.
Такеши го погледна и без да казва нищо повече двамата братя изчезнаха в мрака след Белт.



На друго място...



Клара бе застанала до прозореца и наблюдаваше нощното небе, и тя бе усетила присъствието на Стивън.
“Алегзандър...” изрече на ум момичето и зачака отговор.
“Господарке…”
“Усети ли го?”
“Да.”
“Тръгваме...”

[за тези, които не знаят Клара владее телепатия ]


Другаде...


“Не беше чистокръвен...” си мислеше Кумико докато тичаше в непрогледният мрак “...какво беше?” Тя премина през един храст и се озова лице в лице с младо момиче със златни очи, “Нея ли усетих???”



Китару усети директната среща на гърба си със земята доста болезнено. Той определено не се даваше така лесно! Успя бързо да се изправи и да заеме бойна позиция, макар и да усещаше болка в лявото рамо от сблъсъка.

Новодошлия се отправи към Китару.....

“Точно така ела ми... ела ми тук... аз съм добър в близкия бой!!!“

Китару стоеше на едно място в бойна позиция, докато другият мъж се приближаваше към него. Разстоянието между тях се смаляваше... и смаляваше... тогава...

-Стивън!!! - от тъмнината се показа едър мъж с червеникава коса, заставайки с гръб към Китару и лице към неговия противник.

-Как смееш смееш да се месиш в битката!!! – извика Китару.
Алегзандър бе пристигнал първи на мястото и се намеси в боя.
-Той е мой... – заяви Алегзандър докато избягваше поредната атака.
-Не смей да ме подценяваш!!! Всички съдите по външния вид и кръвта ми... – продължи да говори Китару, с висок глас и се затича към битката пред себе си – ...ами самата личност под това??? Способностите, смелостта???

Беше готов да нападне когато Алегзандър го хвана за дясната ръка, дръпна го на страни и изведнъж замръзна на място държейки ръката му...

Китару видя причината малко след това... Опонентът им сега седеше зад червенокосия мъж, а ръката му излизаше през гърдите му. Алегзандър пусна ръката на Китару и хвана тази, която излизаше през него.

-Ако ще отида в ада... ти ще дойдеш с мен Стивън!!! Може да умра, но ще защитя чистокръвни от теб... – лицето му изглеждаше спокойно, спокойна и нежна беше и усмивката, която отправи към Китару. – Живей... подарявам ти живот... както и на всички останали!!!

Китару го гледаше с широко отворени очи... думите “Подарявам ти живот…” беше ги чувал и преди... след, което човека изрекъл ги умря. Тогава се чувстваше толкова нищожен, че не може да направи нищо, но сега... сега нямаше да позволи това... отново някой да умре пред очите му!!!

-Не трябваше да го правиш!!! – Китару бе яростен.Очите му се изпълниха със злоба и той се отправи към противника си, готов да го убие.

Алегзандър продължаваше да държи ръката на мъжа зад себе си, колкото и да се съпротивляваше той.

След секунда Китару парира атаката отправена с лявата ръка на мъжа и от своя страна го прониза в гърдите! Тримата стояха в тази странна и болезнена поза неспособни да помръднат...

-Ще се върна за теб момче – изсъска ядосано Стивън, изкара ръка от гърдите на Алегзандър, който се свлече на земята, Китару на свой ред също отпусна захвата си и се наведе към ранения вампир.
Непознатият изчезна в мрака от който бе дошъл... сега бяха останали само те двамата с Алегзандър, заобиколени от кръв...

Изпитваше болка.
Пак изпитваше болка... но това не беше болка предизвикана от физическа рана.

Китару се стовари на колене пред Алегзандър и го гледаше с изплашен поглед.
-Принцът на бял кон... – подхвана иронично Китару. - ... дошъл да спаси принцесата, но жертвал себе си, това ли си ти принц...
-Алегзандър...
-Алегзандър? – повтори Китару – Колко екстравагантно име... – на лицето му се появи тъжна усмивка.
-Хахаа – червенокосия се задави и от устните му потече кръв.
-Не... недей да говориш. Не знам какво да правя!!! Спомена за господарка??? Кръв от чистокръвен?!? Нейната кръв!!! Трябва да я намеря??? – Китару не можеше да спре мислите и думите си, Алегзандър се усмихна и сложи ръка на лицето на уплашеният вампир, който го погледна с полу разплакани очи...
-Една дума ми стига...
-Клара ...
-Казва се Клара??? Къде е???
Алегзандър затвори очи...
-Чакай недей!!! Отвори очи!!! Нямаме време!!! – Китару притвори очи – Тогава.. – отново ги отвори. – Знам, че може да не съм достоен, но все пак...

Момчето вложи цялата си сила, която му бе останала да надигне мъжа и леко да го облегне на себе си, като постави главата му на лявото си рамо.

-Пий... – каза Китару, придържайки главата на Алегзандър.


Тишина...


-Нали... на... ли... каза, че няма да получа кръвта ти?

Китару усещаше топлия дъх на Алегзандър по врата си с всяка изречена дума потръпваше и кожата му леко настръхна. Мирис на кръв, около тях се усещаше толкова много кръв, което допълнително подсилваше картината.
-Това го казах отдавна... сега ти ми помогна. Ненавиждам тази кръв, която тече във вените ми и, по която останалите съдят за мен, но ако тази същата кръв е способна да ти помогне... пий...
-Ти си странен вампир...
-А ти наистина ли искаш да умреш??? - в очите му се четеше тревога и едновременно с това решителност.

Алегзандър затвори очи... ”Прости ми Клара...”

Червенокосият мъж размърда глава на рамото на Китару след, което се обърна още малко към него и го прегърна през кръста, това накара момчето да потрепери.

Чувстваше се приятно??? Как е възможно това??? Всеки момент очакваше вампира да забие зъби в него и да пие от кръвта му... желаеше го???
Наистина ли???

Устните на Алегзандър срещнаха кожата на Китару, оставяйки топла следа докато се разтваряха и се усети езика му, които нежно облиза мястото където щеше да захапе и тогава два зъба се забиха в ухажваното място.

Китару неволно изстена, което накара Алегзандър да отпусне захапката и да стегне прегръдката, в която бе поел чистокръвният.

Момчето прехапа устни малка струйка кръв се стече по шията му. Алегзандър извади зъби от врата на Китару и облиза кървавата следа, стигаща до устните на младия вампир. Погледите им се срещнаха.
-Кръвта ми... сладка ли е? – попита Китару, но не дочака да му отговорят и на свой ред облиза устните на червенокосият вампир, продължавайки надолу по врата му.
Алегзандър затвори очи.

Жажда... сега изпитваше жажда. Навеждайки се към врата му, правейки две дупки и започвайки да утолява тази жажда, Китару се почуства спокоен за първи път от доста време насам, той прокара пръст по врата си, там където бе захапал Алегзандър, и прикани вампира да впие зъби отново.

Отново болката във врата... червенокосият кръвопиец продължи да пие от сладкия нектар на живота.

Пред очите на момчето се замъгли. Затвори ги... отвори ги... и отново пред тях се появи следата оставена от него. Сега там имаше няколко капчици кръв, приближи се и прокара език по тях....наистина му харесваше този вкус.
А болката намаляваше след, докато напълно не изчезна...

-Прекалих ли... – прошепна нежно Алегзандър.
-Може би. – заяви Китару и се отпусна на рамото на червенокосият вампир.
-Добре ли си? – попита нежно той.
-Този въпрос е за теб... Ти беше ранен.
-Аз пих достатъчно кръв, така че съм добре. – каза Алегзандър придържайки Китару към себе си.
-Значи тази кръв помогна за нещо... – младият вампир не успя да довърши и загуби съзнание, отпускайки се в ръцете на червенокосият.

Алегзандър се изправи с момчето в ръцете. Раната му бе зараснала, но болката оставаше...


В този момент храстите около него се размърдаха...
... от едната страна се появиха братята Хасегава, заедно с Белт, а от другата Клара.

-Стивън!!! – извика Белт, и с това привлече вниманието на Клара.
-Алегзандър... – Клара се обърна към подчинения си. - ...къде е Стивън?
-Господарке... избяга...
-А този е? – попита ядосано Клара.
-Чистокръвен, Господарке, Стивън го бе нападнал...
-Какво!?! Това е невъзможно!!! – извика Белт и усети острието на косата на Клара. Но как, кога, толкова бързо...
-Белт! – извика Такеши и материализира оръжието си, брат му също зае отбранителна позиция.
-Не зная коя си и не ме интересува, дошла съм тук за Стивън и ми трябва жив, това естествено не се отнася за тези, които се изпречат на пътя ми.
-Я си мери приказките глупачке! – извика Такеши. – Това, че си чистокръвна не ти дава правото да...
-И вие не сте стока... – прекъсна го Клара. - ...братята Хасегава, отлъчени от вампирсикете кръгове... – момичето свали оръжието си и го скри. – Убили създателя си и заради това белязани... завинаги... – Клара направи малка пауза. – Ако зависеше от мен и вас щях да преследвам. – Клара направи малка пауза. – Алегзандър отведи чистокръвният.
-Господарке?
-Върви, аз ще остана да говоря с тези нечистокръвни...[/color]

30 минути преди това, другаде...

Алегзандър положи внимателно Китару на леглото, отдалечи се от него за момент и се върна с малка купа пълна с вода и кърпа. Червенокосият свали връхната си дреха и я метна в страни, придърпа един стол до леглото, взе купата и кърпата и седна.

Алегзандър огледа заспалият Китару, за първи път му се отдаваше възможността по-внимателно да огледа младият чистокръвен.

Лицето му бе красиво, без нито една драскотина или белег, черна лъскава коса и бяла кожа...

Алегзандър се усмихна и поклати глава.

Мъжът остави купата, заедно с кърпата на земята и се приближи до Китару, спря за момент, огледа окървавените му дрехи, и започна да ги сваля.

Ръцете на Алегзандър трепериха, докато разкопчаваше копчетата на ризата на Китару. Мъжът разкопча и последното копче, и внимателно свали ризата му. След това взе купата с вода от пода, намокри кърпата и нежно започна да почиства тялото на Китару.

Чистокръвният издаваше звуци на удоволствие, което малко смути червенокосия вампир.

-Вода... – прошепна Китару, без да отваря очи. - ... моля те...

Алегзандър остави купата, заедно с кърпата настрани, отиде до съседната стая и се върна с чаша, пълна с ледени блокчета. Мъжът седна на стола, взе едно купче лед и го поднесе към устата на Китару. Момчето впи жадно устни в него и от крайчето на устата му потече разтопена вода.

Алегзандър вдигна кубчето, оставяйки на Китару да си поеме дъх.

-Още... – прошепнаха устните на чистокръвния. - ... още, моля... – Китару се надигна леко и облиза пръстите на червенокосият.

Алегзандър се усмихна нежно и с оставащото кубче лед обходи устните на Китару, продължавайки надолу. Китару облиза устни и извивайки гръб, докато червенокосият прокарваше, вече само студените си пръсти по шията му и надолу по голото му тяло, момчето изпитваше наслада. Алегзандър продължи минавайки през гърбите му и стигайки до, корема му, там спря и се отдръпна.

-Още... – изрече Китару, който все още не бе отворил очи. - ... Още, жаден съм...

Младият вампир се надигна от леглото, отваряйки очи и взирайки се в тези на Алегзандър.

-По-добре ли си ? – попита червенокосият.
-Жаден съм...
-Тук остана малко ле...

Преди да довърши Китару стана от леглото, хвана ръцете на Алегзандър и ги сложи зад гърба му, след това седна на коленете му с лице към него. Китару се наведе надолу облиза устните на червенокосият...
-Жаден съм... – прошепна Китару и впи устни в тези на Алегзандър, който се стресна и хвана младият вампир за раменете, но вкуса на тази целувка му хареса...

Китару продължаваше да си играе с езика на Алегзандър, това му харесваше и не само на него, защото червенокосият не отстъпваше на младият чистокръвен, който уви ръце около раменете му.

И двамата се наслаждаваха на тази така вкусна целувка, скоро от крайчетата на устните им потекоха две тънки червени струйки.

Китару се отдръпна...
-Вкусно... – изрече той, а Алегзандър се протегна към него и почисти с пръст следите от кръв по устните му, Китару облиза пръста му и отново прошепна...
-Вкусно... – с изричането на тези думи той отново загуби съзнание.

Червенокосият кръвопиец го пое в ръцете си и го пренесе отново на леглото.


-Интересна двойка... – чу се равен и леко ироничен глас, Клара стоеше зад Алегзандър.
-Господарке... – стресна се Алегзандър и коленичи пред нея.
-Стани, личните ти взаимоотношения не ме вълнуват... само не забравяй на кого принадлежиш...
-Няма, Господарке... – отвърна покорно вампира. – Разбрахте ли нещо за Стивън?
-Не. – каза безразлично Клара и затръшна вратата на стаята, в която влезе.
Алегзандър погледна Китару...
-А сега...

Падаше ...
Продължаваше да пада в тъмнината ...
Една ръка се протегна към него и той успя да я достигне ...
Озова се в гора, а ръката, която държеше, принадлежеше на усмисхващ се мъж в рани и облян в кръв.
- Виктор... - Китару изненада сам себе си, когато изрече това име.
Чернокосия мъж пред него пусна ръката на момчето отстъпвайки 3-4 крачки назад и се спря.
- Господарю, съжалявам... - една кървава сълза се отрони от окото му.
- Не! Чакай! ...Кой си ти?? - отново се опитваше да достигне мъжа пред себе си Китару.
Беше късно ....Прекалено късно .... Той видя как Виктор бива пронизан с меч и след това разсечен на две. Последва кървав дъжд, на чийто фон се виждаше злобна усмивка ...
Стивън го гледаше и безмилостно му се присмиваше.
Момчето погледна към ръцете си - обляни в кръв за пореден път.
Кървавия дъжд продължаваше да се излива, сякаш искаше с всяка следваща капка да накара вината да пробие по-надълбоко в сърцето на Китару.
Ярост, самота, вина, безпомощност... Той тръгна срещу Стивън, но пронизваща болка премина през цялото му тяло и го накара да се свлече на колене в локва от кръв. Тогава наведе глава видя безжизненото тяло на Виктор......

- Виктоооорр!! - извика момчето събуждайки се и дишайки учестено. Беше седнал и с ръце опрени на главата си.
Какъв беше този сън?? Не си спомняше добре, но го караше да се чувства неспокоен....
Когато мина известно време осъзна, че не знае къде се намира и че е завит с някакво наметало. Огледа се наоколо в опит да резбере къде се е озовал, но без успех. Изправи се продължавайки да изучава с поглед мястото и по инстинкт постави ръка на врата си, където усети двете малки ранички.
``Алегзандър`` - мина през ума му.
Какво беше станало?? Той бе припаднал .....?? Алегзандър го бе довел тук?? Как можа да се покаже толкова слаб??

Вратата пред него привлече вниманието му и Китару пристъпи напред.
Озова се в друга по-малка стаичка, където видя Алегзандър облегнат на стената отсреща.
- Бързо се събуди - започна мъжа - Току що се съмна.
- Ти какво очакваше??
- Ако не се чувстваш добре, можеш да прекараш деня тук. - той се отправи към момчето - Аз няма да ти се пречкам.
- Няма нужда! – каза чистокръвният и му обърна гръб.
- Снощи може да съм прекалил затова ..... - Алегзандър постави ръката си на рамото на Китару.
- Просто ми покажи изхода или сам ще си направя такъв! - викна момчето отблъсквайки ръката от рамото си.
Спомени от съня и от миналото на Китару нахлуха в глава му.
Имаше чувството, че не може да се държи на краката си... Усети как Алегзандър го придържа и се опитва да му каже нещо, но думите в момента не достигаха до него.

Отвори очи и видя разтревоженото лице на Алегзандър.
- Виктор.
- Виктор???
- Моят пазител ..... - прошепна Китару.
- Пазител....??
- Аз съм търсил Стивън!!! Моята цел е била да го убия. – започна да припомня миналато си на глас - При битката Виктор е загинал, а аз съм оцелял....
- И преди си се бил със Стивън??
- Да, вечерта когато съм загубил спомените си.....и после онази жена също се опита да ме убие....
Китару усети как Алегзандър сложи ръце на раменете му и го притегли към себе си. Само за секунда нещо в него се съпротивляваше докато усещаше прегръдката на мъжа.
- Успокой се - промълви той докато прокарваше ръка по лицето на Китару.
Всякаква съпротива в него се стопи и тялото му се опусна в силните ръцете, които го държаха. Пръстите му се вкопчиха в гърба на мъжа и усети как езика на Алегзандър се плъзга по шията му.
- Още ли си жаден?? - попита момчето с лек шептящ глас.
- А ти не си ли?? – шепнеше в ухото му червенокосия...след което вдигна ръка и нежно я прокара през косата на момчето.
Китару потръпна...... отблъсна Алекзандър и отстъпи няколко крачки назад, явно чак сега осъзна какво става.

- Пи от кръвта ми ...и аз от твоята ...Край на историята! Сега искам да изляза от тук!!!
- Сигурен ли си, че си добре??
- Просто искам да остана сам!!!
Алегзандър продължаваше да го гледа с притеснение. Опасяваше се, че момчето може да тръгне да търси Стивън.
- Няма за какво да се притесняваш. Достатъчно здравомислещ съм за да не извърша някоя глупост.... преди всичко трябва да си изясня някой неща.

- Добре ...ела с мен - явно нямайки избор отвърна Алегзандър.
Китару го последва и след малко се озоваха в един коридор.
- Продължаваш още малко напред... и това е ....
- Мерси за всичко – и мина покрай Алегзандър заставайки на няколко крачки пред него – Пътищата ни неминуемо ще се пресекат отново..... Надявам се да останем съюзници!!!
- Просто съюзници??
- Да!!!

- Тогава не забравяй, че ти беше този който снощи ме ...целуна.
Китару остана стъписан от тази новина. Погледа му бе фокусиран в една определена точка, но не осъзнаваше какво има пред очите му.
Това шега ли беше?? Наистина ли той....... ??
Усети болка в ръката... след което Алегзандър го дръпна към себе си така, че Китару усещаше дъха му върху лицето си....
Топла вълна премина през тялото му при допира и кожата му настръхна. Нежните устни на мъжа се притиснаха към неговите.... чувството беше опияняващо.
Затвори очи и леко разтвори устни наслаждавйки се на играта. Неговата уста гореща и изпълнена с желание, отворена срещу тази на Алегзандър, чиито език се прокрадваше бавно.
Китару обви ръка около шията му задълбочавайки целувката.

Двамата бавно отпуснаха хватката си и се изправиха очи в очи.
- К...какво... ??
- А сега си върви – прекъсна го Алегзандър и се върна по обратния път оставяйки объркания Китару зад себе си.............................................................

******************************************************************************************************

“Не беше чистокръвен...” си мислеше Кумико докато тичаше в непрогледния мрак “...какво беше?”
Тя премина през един храст и се озова лице в лице с младо момиче със златни очи, “Нея ли усетих???”
Момичето направи крачка назад след което загуби равновесие и се свлече на земята. Кумико забеляза раната на непознатата и се отпръви към нея.
- Добре ли си??

***

Аурелия беше решена да напусне този проклет град. Да отиде надалеч и да започне наново!!!
Използва прикритието на тъмнината да се измъкне незабелязана.

Преди да се отдалечи, усети някакво странно присъствие напомнящо за това на Белт, което я обезпокои. Нещо я дърпаше натам, нещо я зовеше, приканваше я да отиде...
- По дяволите!
Върна се в малкото градче, като с всяка поредна крачка усещаше странната аура все по-близо и по-близо. Инстинктите сами я водиха нанякъде.
Тогава се спря и видя пред себе си някакъв мъж, вампир.
- Разкарай се!!! Нямам време да се разправям с теб! - извика той удряйки я в корема и запращайки я в близкия храст.

***

- Добре ли си??
Сега някакво непознато момиче се бе навело над нея обезпокоено.
- Ще си плати!!!
- Какво?? - погледна я въпросително Кумико.
- Ти си чистокръвна нали!? Вярвам, че усещаш нещо странно ... не знам защо, но и аз го усещам. И той ще си плати!!!
- Успокой се! Сега не си в състояние да се напрягаш.
Кумико помогна на Аурелия да се изправи. Раната не беше сериозна, но Кумико настоя да се погрижи за нея.

Чувството изчезна. Внезапно това чуждо присъствие изчезна и момичето се почувства изгубено.
- И между другото... аз съм Аурелия.
Кумико върна се към реалността и отправи вниманието си към ранената.
- Аз ...съм Кумико.
- Мерси.
- Няма защо - и й намигна.
- Сега трябва да намеря един човек!! Сбогом.....

*****************************************************************************************************************************************************************************************************

След странната си среща Кумико не знаеше къде да отиде. Какво да прави....
Вече нямаше насока, която да следва надявайки се да срещне някой близък.

Озова на плажната алея. Красота... Защо преди не беше идвала тук??
Момичето погледна към луната, затвори очи и запя една от любимите си песни. Времето беше приятно, както и лекия вятър докосващ тялото й и развяващ косата й.
Следващата песен, която запя бе по-тъжна от предишната.

***

Такеши се размърда, когато песента свърши и отвори очи.
След малка пауза започна нова по-тъжна песен. Момчето се изправи и реши да открие източника.
Вървеше по плажната ивица оглеждайки се и любувайки се на нежния глас.




Автор: † Kumiko †
Редакция: Diva

Белт тичаше бързо през гората с единственото желание да се махне от това място, да избяга от унижението, което беше преживяла...да се скрие от преследващите я мисли, че за пореден път беше изгубила... Стивън.
Постепенно момичето бе започнало да забавя своя бяг, докато накрая просто се спря, взря черните си очи в мрака пред себе си и се строполи върху изтиващата земя. Сълзи, възпирани толкова отдавна, сега обливаха лицето на Белт, а стоновете й пронизваха ефирния плащ на нощта.
- Боли...боли...- шепнеше през сълзи момичето, не спирайки да трепери- боли...боли...
Белт обви ръце около тялото си, опитвайки се да си припомни какво е усещането да бъде в ръцете на Стивън. Четири пъти...беше го губила досега цели четири пъти, но също толкова нощи от живота му притежаваше. Четири нощи, които никой не можеше да й отнеме, те бяха само нейни, както самия Стивън...бе го притежавала, бе го обичала, бе го имала, както никой друг.
Но също толкова пъти той бе отпивал от нея, бе я третирал като играчка, която е негова по право и с която може да се забавлява, когато пожелае, а след като му омръзне да остави на страна...бе я зарязвал като боклук. Той беше едниственият, който бе успявал да я разплаче и още го правеше без дори да подозира за това.
„ Той не е злодеят, когото описват. Вярно, че може да е груб, но не е убиец...не е! Онази малка, руса кучка...ако не беше там...може би...може би поне щях да го видя...поне това...”

- Добре ли си??
- Ще си плати!!!
- Какво?

Глас, толкова познат, измъкна Белт от мислите й. Момичето стана и последва посоката, от която идвше гласа. Няколко крачки и пред нея се откри странна гледка... Аурелия стояща на земята, а до нея друго момиче... заради туптящата болка в главата й, Белт не можеше да разбере какво точно говореха момичетата. Чернокоската стоеше в сенките и само наблюдаваше как момичето, което преди няколко дена бе срещнала в „ Кървавата луна” сега надига блузата на Аурелия...
- Мамка му...- изруга тихо Белт, защото заради мястото си не можеше да види какво точно се случва между двете момичетата, а съзнанието й вече рисуваше прекалено образни картини, които я накараха да спре да плаче, но и да се ядоса не на шега.
Чернокоската стоеше като закована и не знаеше какво да прави дали да избяга и от тук или да се прибилжи до Аурелия и непознатата. Но докато се чудеше едно „сбогом” достигна ушите й и видя как момичето с лилава коса се изправя и тръгва на някъде, оставяйики Аурелия, която още стоеше на земята, сама. Като в сън Белт се приближи до момичето с златни очи, без да знае какво да каже или направи, просто знаеше, че трябва да отиде при нея и да й покаже, че знае...че знае каква е...
- Уличница.- каза тихо Белт, навела глава.
Аурелия само погледна нагоре и след това отговори на „комплимента”.
- Едва ли точно ти трябва да ме наричаш така, нали мила?!
- Уличница...уличница.- повтаряше момичето.
По някаква странна прочина се чувстваше наранена и й искаше да покаже това на Аурелия...да й покаже какво й бе причинила, но в същото време искаше да скрие всичко, което я прави слаба...сълзите, треперещия глас, подкосяващите си крака...всичко! Но един поглед бе достатъчен за Аурелия да разбере, че малката страда, че я боли...
- Ела тук.- каза мило момичето със златисти очи, като се изправи и направи опит да прегърне Белт, която отблъсна ръцете й.
- Ти...
- Аз? Хайде, мила, защо да съм уличница?
- Не ми говори като на дете, защото не съм! Разкарай се от мен...- Белт пророни последното съвсем тихо, защото беше...просто поредната лъжа, която трябваше да каже, за да се защити от болката.- Не искам повече...

Аурелия така и не остави другото момиче да продължи и да каже какво точно „не иска”, защото впи сочните си устин в нейните. Нямаше съпротивление, само наслада и отдаване на тази така сладка целувка...
Двайсет минути по-късно Аурелия затвори с крак вратата на апартамента на Белт, като не спираше да я целува. Белт от своя страна също не беше пасивна...тя направо раздираше дрехите на другото момиче. Почти миг по-късно двете бяха в голямото легло. Всяка целуваше където й падне, а устните й прогаряха кожата на другата. Беше им хубаво...не, повече от това, но й двете усещаха, че сега не беше като първата им вечер, когато бяха далеч по-нежни една с друга. Докато сега...сега сякаш се състезаваха коя ще достави по-голямо удоволствие на другата...коя ще изкара от момичето до нея по-силни викове на удоволствие. И нито една от двете нямаше намерение да загуби. От една страна Белт се опитваше да докаже на Аурелия и на самата себе си, че онази лилавокоска не е с нищо по-добра, от друга това беше наказанието, което Белт трябваше да изтърпи, задето бе имала смелостта и дързостта да нарече Аурелия „уличница”.
.........
Белт отвори очи, но й отне изместно време докато погледът й се изясни. Беше се съмнало скоро, това можеше да каже със сигурност, но сега нямаше време да се наслаждава на слънцето. Момичето стана бързо, облече се, грабна една раница и я напълни с дрехи, а в един страничен джоб прибра всичките си пари...парите, заради които бе продавала тялото си. Почти бе стигнала до входната врата, когато се сети за Аурелия, която бе зарязала...дължеше й обяснение...дори да е написано.
Две минути по-късно:

„ Сбогом, Аурелия! Предполагам, че трябва да се извиня, че те оставям. Напускам апартамента и града...отивaм да търся един стар приятел. Можеш да останеш тук, колкото пожелаеш.
Белт”


„ Не е зле!”-помисли си момичето, а след това остави малката бележка до спящата. Преди да излезе от жилището си, тя внезапно се сети за Такеши.
„Жалко, харесвах го!” Един последен поглед и момичето побягна...

Завесите на прозореца бяха спуснати и пречеха на сутрешното слънце да проникне в стаята.

Въздухът се раздвижи и лекият полъх на вятъра се промъкна през отвореният прозорец, а след него нахлуха и нетърпеливите слънчеви лъчи.

На леглото, което се намираше срещу отвореният прозорец, лежеше заспало момиче. Топлите лъчи на слънцето се стрелнаха към лицето й и се опитаха да я събудят.
Златокосата девойка смръщи вежди, завъртя се с гръб към нежната светлина и отвори очи, взирайки се в празнотата, която я обгръща.

-Сън... – прошепна тихо и стана от леглото.

Момичето се приближи до прозореца и рязко дръпна завесите, слънчевите лъчи яростно се втурнаха към нея и обсипаха цялото й тяло с топлината си.

-Още един пропилян ден... – думите й се пропиха и изчезнаха в ярката светлина, момичето въздъхна и вдигна очи към жълтият диск.

Нежните слънчеви лъчи леко се спускаха по тялото й и се вплитаха в дрехата, която проблясваше и се опитваше да скрие тялото й, което се оказа невъзможна задача за бялата туника.

Синьо, на което самото небе би завидяло, синьо, което не може да се опише с думи, такова синьо бяха очите на момичето, синьо, в което би поискал да се гмурнеш и да се изгубиш...

-Сън... – отново прошепна момичето и погледна надолу, към улицата.

Градът отдавна се бе събудил и сега всички се бяха забързали за някъде. В тълпата се открои познат образ, единствен той не помръдваше сред останалите, гледаше нагоре към Клара и все едно всичко около него бе спряло. Момичето погледна към него, но тогава той извърна поглед в страни, а Клара поклати глава и се отдръпна от прозореца.

Кайто отново погледна нагоре, но Клара вече я нямаше, той въздъхна тежко и от устните му се отрони:
-Ангел... – момчето се върна към реалността и продължи по пътя си.


-Клара, погледни... – Алекс изпъна река напред и разтвори юмрука си.
Момичето се надигна на пръсти и погледна в дланта му.
-Колко е красив! – възкликна Клара и докосна нежно крилата на лъскавата пеперуда.
-Мога ли да я задържа, молят е Алекс искам я!!!
Момчето се усмихна и погали по главата момичето.
-Съжалявам, но трябва да я пуснем.
-Но защо аз я искам, харесва ми!!!
-Но не можеш да я задържиш, разбираш ли тя е жива, не можеш да притежаваш живо същество, погледни колко е малка и крехка, ако се опиташ да я имаш тя ще умре.
-Не!!! – извика момичето хвана ръката на Алекс. – Не искам пеперудата да умре, трябва да я пуснем...
Алекс клекна до Клара и я прегърна.
-Хайде, духни, покажи й, че е свободна.
Клара се усмихна и духна лекичко крилцата на пеперудата, тя се размърда и полетя.
-Сбогом пеперудке, бъди свободна... обичам те! – викаше малкото момиче след пеперудата.


-Пеперуда без крила... това съм аз...


Клара бе застанала до едно дърво и гледаше нагоре в клоните му. Между два от тях бе сплетена тънка мрежа, в нея се бе оплела бяла пеперуда, а в страни от нея се разхождаше черен паяк. Клара не откъсваше очи от тях. Паякът тръгна към оплелата се мрежата му пеперуда, която бе останала без сили и вече не помръдваше.
Клара сведе поглед и се отдалечи от дървото.
-Ако не си моя няма да си ничия... – след като изрече тези думи момичето затвори очи.
Усети се лек вятър, листата на дървото се раздвижиха и две бели крилца полетяха, а на земята в корените на дървото тупнаха няколко тънки, черни крачета.

Алегзандър го нямаше когато Клара се събуди, това не й направи голямо впечатление, ако й трябваше щеше да го повика. Момичето реши да се разходи из града и тръгна по една от най-оживените улици.

-Каква загуба на време. – въздъхна момичето и се спря пред една висока сграда, с две масивни колони на входа, над който пишеше “Библиотека”. – А може би не...

Кайто пак се бе заровил в книгите и се опитваше да забрави случката от по-рано, но не можеше да си избие от ума образа на Клара.

-Не мисля, че е възпитано да се вторачваш така в хората... – един глас за Кайто го стресна и той рязко се обърна назад, там стоеше Клара, гледаща с присъщата за нея безразличност и спокойствие.

Денят беше красив и слънчев. Ден, който по принцип Кайто би мразел и би стоял в къщи, наблюдавайки хората през прозореца, но не и днес. Белокосото момче беше крайно решено да се замъкне до библиотеката и да започне наново проучването си. Беше прекалено решен този път и не искаше да губи повече време.
Момчето вървеше по улиците на Торки, а около него хората бързаха и сумтяха, като мравки в мравуняк. Това го изтощаваше. Всичката тази сумотевица, всичкото бързане, а и слънчевите лъчи не бяха, кой знае колко благоприятни, особено за един вампир. Момчето се спря за момент до едно дърво, коeто хвърляше доста плътна сянка. Вдигна поглед нагоре и по незнайна причина, като от магнит, погледа му беше привлечен от един прозорец на отрещтната улица. Там беше Клара. Кайто наблюдаваше русокосото момиче и от главата му се изпариха всякакви мисли. Лъчите, който я обгръщаха, проблясващата руса коса, бялата дреха с която беше... Всичко в нея изглеждаше неземно. Изведнъж момичето погледна към него, но тогава белокосия младеж извърна поглед в страни, когато oтново погледна нагоре, Клара вече я нямаше. Кайто въздъхна тежко и без да се усети от устните му се отрони:
-Ангел... - за момент сам се учуди какво е казал и не доумяваше какво му става, но после се върна в реалността и колкото и да не искаше да си го признае Клара беше като ангел... Красива и недостижима... Момчето продължи по пътя си, знаейки че скоро ще се измъкне от всичката тази шумотевица, и че ще забрави за случката преди малко.

От както пристигна Кайто не се отделяше от книгите. Започваше една, после втора, след нея трета и така продължи всякаш цяла вечност. Беше се заровил в книгите и се опитваше да забрави случката от по-рано, но не можеше да си избие от ума образа на Клара. Дългите ѝ руси коси, дългата ѝ бяла туника, лъчите, които я прегръщаха... Изведнъж в най-крайното кътче на ума му се роди мисълта за ревност. Мисъл, която той не трябваше да си позволява, но и мисъл, която упорито не изчезваше. Изведнъж зад Кайто се чуха стъпки. Белокосото момче помисли, че е някой посетител търсещ четиво и не му обърна голямо внимание, но после чу глас, който го стресна. Глас прекалено познат за да е истина. Кайто се обърна рязко назад, там стоеше човека, който очакваше да види най-малко, и все пак човека, който желаеше да види най-много – Клара.
-Не мисля, че е възпитано да се вторачваш така в хората... – това бяха думите, които беше изрекла гледаща с присъщата за нея безразличност и спокойствие.
-Не знаех, че е забранено да блуждаеш с поглед и случайно да попаднеш на познато лице, и нормално според мен да се учудиш.
-А да отместиш поглед след като те забележат, не е ли подозрително. – отвърна на отговора Клара.
-Извинявам се... Постъпих глупаво, госпожице Клара. – съвсем любезно отговори Кайто и леко се поклони.
-От къде знаеш, че не съм госпожа?
-Архивите на вампирите. След последните инциденти, изявих желание да проуча някои неща. Клара Орлен Матис, родена в началото на XX век, наричана още Eyes Cold Demon. Единствената наследница на рода Матис. Имате славата на безчувствен вампир, ако не се лъжа слугата ви... мисля, че така го наричате, се казва Алегзандър Малатисто Катие. Доколкото ми е известно сте неомъжена, така че сте госпожица. – Клара погледна стоящия пред нея младеж с леко учудване. Беше си научил урока и то добре.
-Браво, изгнаннико. – отговори русокосото момиче. – За нечистокръвен имаш доста добра памет и навици. „Проучвай врага”.
-Не бих Ви нарекъл враг, госпожице Матис. По скоро... опасна личност, в зависимост от случaя. – по лицето на Кайто се изписа лека и чаровна усмивка.
-Та какво прави млад вампир като теб в тази стара билиотека?
-Работя тук, а и в момента водя проучване. Знаете ли.., бихте могли да ми помогнете. Искам да науча нещо повече за вашите... слуги. Как ги избирате и дали нямате поне малко чувства към тях. Например Вие към Алекзандър?
-Ха! – изсмя се на висок глас Клара. – Не знам, някой мекошав кретен на мое място би ги съжалил, но за мен Алекзандър е просто слуга, който ми беше подарен при навършване на пълнолетието ми. Слугите, които са ни избрани, са изцяло зависими от господарите си и Алекзандър не е по-различен.
-Аз бих казал, че двамата имате някаква връзка... може да е от преди „вричането” или след него, но имате. – Клара погледна ядосано събеседника си, но той не се спря. – Имам предвид, че по принцип господарите не позволяват, или не карат слугите си да прикриват вричащата клетва, изписана по телата им.
-Това не е твоя работа! – изкрещя Клара и удари Кайто, достаъчно силно, че да го запрати в близката полица с книги.
Момчето се блъсна в нея, но не издаде никакъв звук. Единственото, което се чу, беше стоварването на няколко книги върху момчето. Клара се почувства неловко, че е създала такава суматоха и леко се изчерви, а Кайто най-спокойно и нахално се вторачи в момичето, което я накара да се почувства още по-неловко. Белокосият взе падналите книги и се изправи, като пак погледна Клара в очите.
-Знаеш ли, много си красива, а когато се ядосаш или изчервиш изглеждаш неописуемо сладко. – момчето ѝ се усмихна леко, а после се обърна към стилажа да върне книгите по местата им. Зад себе си той чу само бързите стъпки на момичето, които продължаваха към стаята на директора. Кайто не се учуди, все пак шефа му беше древен вампир, а и беше човекът записващ архивите вече около 1000 години, беше нормално Клара да го познава. Момчето продължи с работата си както обикновено...

Такеши беше излязъл рано сутринта. Тревожеше се за Белт, не знаеше защо, но се тревожеше. Зеленокоското отиде до апартамента ѝ, но там никой не му отвори. Мириям също не знаеше къде е. Чернокосото момиче просто се беше изпарило...
Такеши обикаляше плажа около полови час, ако не и повече, и се мъчеше да осмисли случилото се вчера... и странния вкус на брат си. Накрая се озова до мястото, където вчера чу песента на Кумико. Сега се сети и за лилавокосото момиче... Снощи се беше държал много арогантно с нея, да не споменаваме и целувката... Такеши незнаеше как ще я погледне по-късно днес. Щеше да пробва да ѝ се извини по някое време... Като се сети за нея, момчето се сети и че трябва да тръгва към „White Princess” ако не иска да закъснее за работа...