Индекс
Определено сички (или поне повечето) тука са ги чели, но се пак 
Тай по нещо секи ден, да не ви дойде в повече
Lost Wings
-Защо плачеш?
Детски глас наруши настъпилата тишина, в която бе потънал мрака.
Аз отворих очи и се огледах, тъмнина, не виждах нищо.
-Защо плачеш? – отново попита детският глас.
-Защото ме боли... – отвърнах аз и се огледах.
-Защо те боли, не виждам рани, не виждам кръв, къде те боли? – попита учуден детският глас.
-Моите рани не се виждат, те са вътре в мен, боли ме, защото изгубих нещо.
-Какво?
-Крилата си... – отвърнах тихо и една сълза се стече по лицето ми.
-Крила?! – възкликна гласът. – Това означава, че ти си ангел... ангел, който е загубил крилата си... – гласът бавно се снижи и усетих разочарование в тона му.
Аз се разсмях...
-Не, не!!! Аз не съм ангел, човек съм...
-Но как така?!? – попита гласът. – Хората нямат крила, ако си имал значи си бил ангел!
Усмихнах се и леко разтърках очи.
-Не, не съм ангел, де да бях... – една тежка въздишка отекна в мрака. – Моите крила бяха по различни от тези на ангелите, те не се виждаха като техните, но винаги съм ги усещал... а сега ги няма.
-Но, защо?
-Не зная...
-Ако си ги загубил, значи трябва да ги намерим!!! – възкликна гласът. – Но трябва да ми кажеш как изглеждат. Разкажи ми за тях, какви бяха твоите крила?
-Крилата ми... – замислих се. - ... те бяха с пера бели като снега, но имаше и няколко по тъмни. Сами по себе перата ми си бяха единствени и неповторими, различни, но и еднакви, а заедно те бяха моите крила... с които щях да отлетя от този мрак...
Спомням си, че някой от перата бяха по-малки, а други по-големи. Някои едва се забелязваха сред останалите, но за мен винаги са били там и аз ги обичах. Имаше и някои доста своенравни, други винаги са ме дразнели, но бяха моите пера от моите крила, които обичах.
Понякога ми се искаше да отскубна някои, но без тях нямаше да мога, да летя, те бяха част от крилата ми. Имаше пера, които израснаха по-късно от други, но това не означава, че съм ги обичала по-малко.
Всички се променяха с времето, но си оставаха перата от моите крила, тези които ще помня вечно... а сега ги няма.
-Това са те, така изглеждат крилата ми...
В мрака се чу хлипане.
-Плачеш ли? – попитах гласа.
-Да... – изхлипа той.
-Но, защо?
-Защото ти няма да намериш крилата си...
-Какво?!? – попитах разтревожено и се изправих рязко, търсейки детският глас в мрака. – Защо, кажи ми... – виковете ми отекнаха в тъмнината.
-Тези крила... – гласът се промени, усещаше се тъга в него. – ... тях никога вече няма да можеш да си върнеш...
-Но, защо, не те разбирам...
-Те са част от нещо отминало и както всяко минало нещо, те не могат да се върнат.
Очите ми се изпълниха със сълзи, свлякох се на колене и закрих лице с длани.
-Не плачи... – успокояваше ме гласът. – Недей...
-Но... крилата ми...
-Недей да плачеш, те ще са винаги с теб, защото всичко отминало остава в сърцата ни като спомените, а те са най-ценни, нали? Пък и твоите крила скоро пак ще израснат, с едно ново начало и нови спомени.
Алармата на телефона ми се включи, 6:00 часа, беше понеделник, бяха минали две седмици от бала, вече не бях ученичка...
Посветено на 12ж клас НГХНИ ”К. Преславски” Варна
13.06.2008 г.
Zorro
Ще почнем с нещо послучай новата учебна година.
[критики сякви тука оставете]
Тай по нещо секи ден, да не ви дойде в повече
Lost Wings
-Защо плачеш?
Детски глас наруши настъпилата тишина, в която бе потънал мрака.
Аз отворих очи и се огледах, тъмнина, не виждах нищо.
-Защо плачеш? – отново попита детският глас.
-Защото ме боли... – отвърнах аз и се огледах.
-Защо те боли, не виждам рани, не виждам кръв, къде те боли? – попита учуден детският глас.
-Моите рани не се виждат, те са вътре в мен, боли ме, защото изгубих нещо.
-Какво?
-Крилата си... – отвърнах тихо и една сълза се стече по лицето ми.
-Крила?! – възкликна гласът. – Това означава, че ти си ангел... ангел, който е загубил крилата си... – гласът бавно се снижи и усетих разочарование в тона му.
Аз се разсмях...
-Не, не!!! Аз не съм ангел, човек съм...
-Но как така?!? – попита гласът. – Хората нямат крила, ако си имал значи си бил ангел!
Усмихнах се и леко разтърках очи.
-Не, не съм ангел, де да бях... – една тежка въздишка отекна в мрака. – Моите крила бяха по различни от тези на ангелите, те не се виждаха като техните, но винаги съм ги усещал... а сега ги няма.
-Но, защо?
-Не зная...
-Ако си ги загубил, значи трябва да ги намерим!!! – възкликна гласът. – Но трябва да ми кажеш как изглеждат. Разкажи ми за тях, какви бяха твоите крила?
-Крилата ми... – замислих се. - ... те бяха с пера бели като снега, но имаше и няколко по тъмни. Сами по себе перата ми си бяха единствени и неповторими, различни, но и еднакви, а заедно те бяха моите крила... с които щях да отлетя от този мрак...
Спомням си, че някой от перата бяха по-малки, а други по-големи. Някои едва се забелязваха сред останалите, но за мен винаги са били там и аз ги обичах. Имаше и някои доста своенравни, други винаги са ме дразнели, но бяха моите пера от моите крила, които обичах.
Понякога ми се искаше да отскубна някои, но без тях нямаше да мога, да летя, те бяха част от крилата ми. Имаше пера, които израснаха по-късно от други, но това не означава, че съм ги обичала по-малко.
Всички се променяха с времето, но си оставаха перата от моите крила, тези които ще помня вечно... а сега ги няма.
-Това са те, така изглеждат крилата ми...
В мрака се чу хлипане.
-Плачеш ли? – попитах гласа.
-Да... – изхлипа той.
-Но, защо?
-Защото ти няма да намериш крилата си...
-Какво?!? – попитах разтревожено и се изправих рязко, търсейки детският глас в мрака. – Защо, кажи ми... – виковете ми отекнаха в тъмнината.
-Тези крила... – гласът се промени, усещаше се тъга в него. – ... тях никога вече няма да можеш да си върнеш...
-Но, защо, не те разбирам...
-Те са част от нещо отминало и както всяко минало нещо, те не могат да се върнат.
Очите ми се изпълниха със сълзи, свлякох се на колене и закрих лице с длани.
-Не плачи... – успокояваше ме гласът. – Недей...
-Но... крилата ми...
-Недей да плачеш, те ще са винаги с теб, защото всичко отминало остава в сърцата ни като спомените, а те са най-ценни, нали? Пък и твоите крила скоро пак ще израснат, с едно ново начало и нови спомени.
Алармата на телефона ми се включи, 6:00 часа, беше понеделник, бяха минали две седмици от бала, вече не бях ученичка...
Посветено на 12ж клас НГХНИ ”К. Преславски” Варна
13.06.2008 г.
Zorro
Ще почнем с нещо послучай новата учебна година.
[критики сякви тука оставете]
he-he това го обожавам! Любимия ми твой разказ ^^
а беше хубав, че имаше и да дописваш по него 