The reaper's Love / Любовта на Жътваря

Това е 1-вия разказ, който пиша и не е кой знае колко... но въпреки всичко аз си го харесвам. Нямах много време да доохормя текстовете,но останалите ще ги направя както трябва ^^ благодаря, за вниманието



Беше късна дъждовна вечер. Акира се беше свила в една тясна и тъмна уличка. Момичето се чувстваше ужасно, дъжда падаше по лицето и и нежно го галеше със своето ледено докосване. По едно време пред нея застана някого, дъжда започна да удря по чадъра, а кестенявото момиче вдигна главата си нагоре. Пред нея стоеше непознато, чернокосо момче. Кой беше той?
-Малката ще настинеш. – каза той усмихвайки се леко – Какво правиш сам сама тука?
-Не е твоя работа! Махай се. – каза остро момичето и пак погледна в земята с празния си поглед.
-И да те оставя тука сама... извинявай това не съм аз. – после той и подаде ръката си – Ела ще те заведа до вас.
-Аз нямам дом...
-Добре ела в нас тогава... Немога да те оставя сама тъмнокоске.
-„Мама ми е казала да не говоря с непознати” – каза момичето гледайки право във тъмните очи на момчето пред нея.
-Казвам се Иан. – отговори той клякайки пред нея – Е идваш ли тъмнокоске? Немога да те оставя така.
-Какво ти пречи? Не ме познаваш, остави ме сама! – разкрещя му се Акира
-Казах ти вече. Немога да те оставя. Не съм такъв... Ела с мен... моля те не мога да те оставя сама... имаш нужда от помощ... позволи ми да ти помогна. – каза момчето с миловиден поглед. Този поглед вдъхваше доверие в Акира... нещо я накара да се съгласи.
Двамата вървяха заедно един до друг докато накрая стигнаха една къща. Иан влезе вътре,а тъмнокоската влезе след него. Беше цялата мокра и момчето и каза да изкача малко,а после се върна с една хавлия.
-Подсуши се малката. – на лицето му се появи една чаровна усмивка.
-Защо не ми викаш по име? Все малката,тъмнокоске... – попита учудено момичето
-Не ми каза името си.
-Казвам се Акира.
-Приятно ми е Акира... ам ако искаш да се преоблечеш горе в дъното на коридора е старата стая на малката ми сестричка... Та... днес се чувствай като у дома си.
-Като за 1-ви път от много време... – смъмри момичето и се качи по стълбите.


------====След 20 минути====------
-Тъмнокоске?! Ехо тука ли си? – попита Иан надничайки в стаята. После чу шума от душа и се досети къде е гостенката му. Запъти се към нощното шкафче да остави подноса, който носеше и после се обърна, а пред него се намираше Акира цялата мокра и небрежно покрита с една хавлия.
– А...а...а...аз са...мо дойдох – започна той сочейки подноса и заеквайки. – Нали разбираш? Да...
-Разбрах, сега би ли излязал? – попита го момичето най-спокойно.
-Аз ами... да разбира се! – после Иан се изтреля от стаята възможно най-бързо, а след като излезе Акира започна да се подхилква на действията му. „Явно не е виждал голо момиче... е полу-голо...” помисли си тя и после се разрови в гардероба да намери нещо за обличане.
-Здрасти. – чу се момичешки глас и Иан се обърна – Е как изглеждам?
-Идеално ^^ Много ти отиват тези дрехи.
-Сигурен ли си, че сестра ти няма да се сърди?
-А не тя вече не живее тука, а и е доста по-голяма и не носи вече такива дрехи.
-И ги държиш за да прибираш бездомни момичета от улицата? – заяде се леко Акира
-Е недей така де... Просто запазих стаята и без това не я използвам... Впрочем какво прави красиво момиче като тебе само в този дъжд извън къщи?
-Майка ми почина преди година, а баща ми се превърна в пияница... днес посегна пак да ме удря и реших да збягам... после ме намери ти...
-Оу... Имаш ли къде да отидеш? – попита грижовно тъмнокоското подавайки на Акира чаша чай.
-Ако имах нямаше да ме намериш там където бях... Спокойно утре ще ти се махна от главата.
-Всъщност ако няма къде да отидеш остани. Скучно е да живееш сам ^^
-Ти сериозно ли? – учуди се момичето. Напълно непознат я прибра, даде й дрехи и сега и предлага да я подслони за по-дълго от очакваното... Кой беше този?
-Еми да сериозно... знам какво е да изгубиш родителите си и колко е трудно, а и немога да те оставя да се върнеш при баща си. Така, че оставаш при мен .
-Докато си намеря място да живея немога да ти се натрапвам за дълго...
-Тогава решено... Сега би ли ми помогнала с готвенето... не ме бива много, а и едва ли би яла това, което си приготвям?
-Разбира се – отговори Акира леко подхилквайки се.
Иан и Акира бяха в кухнята и се оказа, че Иан наистина е доста зле в готвенето. Постоянно правеше нещо грешно или изсипваше нещо, а Акира не спря да му се смее, от своя страна на лицето на тъмнокосия младеж имаше една смутена физиономия. Накрая тъмнокосото момиче забрани на Иан да прави каквото и да било, освен да сложи масата, и остана да готви сама.
След вечеря двамата младежи седнаха да гледат телевизия и си говореха много. За току-що запознали се се разбираха много добре, а и Иан караше Акира да се усмихва. Това му харсваше. Тя беше и без това доста красива, а и приятна компания. По едно време вече беше станало късно и той я изпрати до стаята й (не, че беше много трудно де стаята й бе до неговата).
-Е... лека нощ и приятни сънища тъмнокоске ^^ - каза Иан и тръгна към неговата стая.
-Чакай! – извика Акира и тръгна към него, после го целуна по устнине и се скри в стаята си.Облегна се на вече заключената варата и през главата й само мина „Какво правя... Сладък е, ама чак толкова... глупаче такова...”
Иан стоеше втрещен, затова и се обърна и се прибва в стаята си, седна на леглото и незнаеше какво да мисли. Харесваше я наистина и беше забавна, и мила, и умна... но дали щеше да стане нещо повече от това? След като главата му се освободи от мислите му (което не бе много трудно точно в момента) Иан легна налеглото си и гледаше тавана. Стаята беше тъмна, само от време на време просветваха гръмотевици от бурята, която се бе заформила по-рано. При Акира беше същата картинка, момичето лежеше на леглото си прегърнала пухената възглавницата и гледайки тавана.




Беше бурна нощ и бурята не беше спряла цяла вечер. Иан се събуди облян в студена пот, причинена от съня, който беше сънувал.
„По улиците на града вървеше само момче, скитайки се без да знае къде да отиде. Както вървеше по едно време заваля силен дъжд и малкото чернокосо момче започна да търси място да се подслони. Изведнъж то видя малка тясна уличка, над която имаше няколко тераси, а под тях не валеше. Момченцето се затича на там и седна на земята под едната тераса. Беше сухо, но въпреки това студено. Гледаше как хората бързат да се бриберат на топло и никой не го забелязваше. Беше сам само. Изведнъж в очите му започнаха да напират сълзи. Изкаше да ги задържи за себе си и без това нямаше кой да го види, но въпреди това те започнаха да падат от очите му. Вече беше минал половин час, дъжда не спираше, а малкото момче беше все така самотно. По едно време пред него застана висок мъж, а зад него малко момиченце с розова рокличка.
- Здравей дребосъчко. Сам ли си? – попита грижовно мъжа, а момчето само кимна. – Има ли къде да отидеш? – вместо да отговори момчето кимна, но в знак на не. Мъжът въздъхна. – Искаш ли да дойдеш с мен и дъщеря ми? Ще те подслоним за вечерта.Малкото момче незнаеше какво да каже. Стоеше там сам самичък вече повече от 30 минути и никой не го забелязваше, а сега този мъж му предложи да го вземе и да го подслони за през нощта. Дали беше капан или не? Чернокоското погледна момиченцето с розовата рокля – беше толкова сладка и невинна. Щом тя беше с него не можеше този човек да е лош. Беше студено и момчето реши да тръгне с мъжа, затова кимна в знак на съгласие и се изправи.
- А името си ще ми кажеш ли?
- Иан – продума момчето
- Виждаш ли няма от какво да се боиш. Аз не хапя ^^. Аз се казвам Юкитo, а това е дъщеря ми... Акира ...”
Сънят на Иан беше свързан с миналото му, с миналото на Акира, но дали тя помнеше това? Той знаеше, коя е тя още от мига в, който я видя. Тя беше това красиво, малко и невинно момиченце, а сега беше там – на неговото място.Иан неможеше да допусне да й се случи това! Трябваше да предпази дъщерята на спасителя си и момиченцето, което винаги е харесвал и помнел.
След като се преоблече Иан слезе долу да закуси, а там вече го чакаше Акира, която беше приготвила закуската му. Той я погледна с поглед, в който можеше да се чете всичко – желание, болка и щастие едновременно, загриженост. Той гледаше момичето, което беше с гръб към него и се чудеше. Как се е стигнало до тука? Баща й, майка й, тя самата... всички бяха толкова добри с него, те бяха едно щастливо семейсто, какво се бе случило с тях?
- Ой! Земята вика Иан! – започна да му вика Акира размахвайки ръка пред него. – Айде, ще закснееш за училище.
- Ти няма ли да ходиш? – попита вече освободен от мислите си чернокоското.
- Неходя на училище вече от 6 месеца, пиша домашни, уча уроци, но не ходя... От както майка ми почина всичко се промени...
- Ам... Акира как почина майка ти?
- Блъсна я кола... Отиде до магазина и после дойде един полицай да ни каже какво е станало... След това баща ми започна да пие, от скоро и да ми посяга... Преди не беше такъв... – По очите на момичето вече се виждаха сълзи и Иан реши, че не е нужно да продължава.
- Е... искаш ли от вдруги ден да идваш с мен на училище? – Акира разбра, че момчето се опитва да я разсее от лошите и спомени, но да тръгне на училище с него?!
- Аз незнам... Да ти се натрапя още ли?
- Не говори глупости, даже ще се радвам ^^ днес ще отида да говоря с директора ОК? – момчето се усмихна, а после погледна часовкика. Закъсняваше! – О НЕ ПАК ЛИ?! Извинявай трябва да бягам! – после той изхвърва от къщата бягайки, а след него остана едно доста развеселено момиче. „Е може пък да не е толкова лошо... Lost kitty…”
Акира подреждаше къщата, за само живеещо момче Иан не беше никак от подредения тип. След като изчисти хола, кухнята и нейната стая, тъмнокоската реши да почисти и неговата стая. Учудващото нещо, след като влезе беше, че стаята му е доста подредена и нямаше нужда от никакво почистване. Тя се усмихна и тръгна да излиза, но една снимка прикова вниманието й. На нея бяха едно момиче, момче, баща и майка. Всеки би помислил, че това е семейството на Иан, но Акира знаеше.
- Пазиш снимката, а? – прошепна тихичко тя. – След всичките тези години още помниш... За това ли ме прибра... Lost kitten...
„ -Татко, защо той си заминава? – започна да плаче малко момиченце. – Защо?!
- Неможе винаги да бъде с нас, сега Иан ще има ново семейство. – каза усмихнато мъжа надявайки се да успокой дъщеричката си.
Иан стоеше до вратата, гледайки малкото момиче разплакано. Беше му тъжно да я вижда да плаче и затова влезе в стаята.
- Акира-чан не плачи ^^ Ще съм добре и ще идвам да те посещавам, затова не плачи. Моля те... – в очите на момчето също напираха сълзи, но знаеше, че е по-добре да не заплаче. Затова се усмихна широко и подаде една кърипчка на малкото момиче пред него... „
- Не си спази обещанието... – отговори с насълзени очи тъмнокоската, още държейки снимката в ръце. – Затова и татко направи тази снимка, знаеше, че ще заминеш и ти го знаеше, но не ми казахте... Затова ли сега ме подслони? Знаеше, че съм аз както аз разбрах, че си ти още в мига, в който се усмихна, или те е страх, да ми кажеш истината? – после Акира остави снимката на мястото й и излезе от стаята.
Беше около 3ч. след обяд. Акира беше сама в къщата и нямаше и идея какво да прави. По едно време се сети, че по телевизията трябва да дават някой филм и реши да го пусне. Тя се отпусна на дивана и се загледа във филма. „Драми, драми... „ мина само през главата й, но продължи да гледа филма. Не след дълго и Иан се прибра. Когато влезе в хола и видя съквартиранстката си той се усмихна и седна до нея.
- Драма? Как ги гледате тия филми... – въздъхна той и отпусна главата си назаде.
- Нямаше нищо друго... – отговори му възмутено момичето. В същия момент Иан доби сериозна физиономия и както главата му беше отпусната назаде каза:
- Акира... трябва да ти кажа нещо... Аз...
- Знам – отвърна му тъмноокото момиче срещу него. – Ти беше едно изгубено коте, което татко прибра...
- Значи ме помниш, а?
- Аз мислех, че ти не ме помниш. – подсмихна се Акира. – Защо ме прибра все пак?
- Него ден идвах да те видя... Както ти бях обещал... Помниш ли?
- Всеки ден си спомням това обещание, което ми даде. – Иан леко се усмихна и продължи.
- Вчера дойдох да те посетя и виях какво стана, как излезе на бегом от вас какво се опита да направи баща ти, затова и те последвах. Гледах как стоиш там, сама както аз едно време. Гледах те и неможех да те оставя там така, сърцето ми се късаше да те гледам обляна в сълзи... – Иан неможеше да продължи, но и не беше нужно. Акира знаеше как се чувства той. Тя стана, наведе се и го целуна по челото. После се усмихна леко и тръгна към кухнята.
- Няма ли да дойдеш? – попита чернокоската подавайки главата си през вратата. – днес толкова се мъчих да сготвя, няма да е честно всичко да отиде на вятъра.
- Идвам, идвам щом си се старала ;Р
След обяда двамата говориха за миналото, за това кой как е прекарал деня си и за това, че след 2 дена Акира ще е съученичка на Иан.
- Какво? В твоя клас? Няма да се отърва от тебе така ли?
- Естествено, че не Все пак трябва да си ми под око... а и от кой друг да преписвам домашните ^^
- Мързел! Ако мисли, че ще ти помагам се лъжеш.
- Айде де Акира моля те~ - започна да се моли Иан
- Казах не!
- Ще видим това. – на лицето на чернокосото момче се четеше самодоволна усмивка, и след около секунда той започна да гъделичка Акира. – Е ще ми помагаш ли?
- Ха... спри ве-ха-че де~ Ще ти помагааааам!
- Казах ти, че ще помагаш. – каза момчето заставайки близо до черноокото момиче.
Лицата им бяха толкова близко едно до друго, но не им правеше особено впечатление. Двамата стояха така около 10сек. Очите на Акира бяха толкова красиви и жизнерадости, а в края им имаше леки капчиси сълзи, причинени от лекото им сборичкване преди малко. Погледа на Иан се насочи към красивите и червени устни на момичето пред него. Бяха толкова нежни и той не се сдържа. Само след миг неговите устни докосваха нейните. Акира не се съпротивляваше и отвърна на целувката...

Само след миг неговите устни докосваха нейните. Акира не се съпротивляваше и отвърна на целувката. След като Иан отдели устни от нейните той леко отвори очите си за да погледне красивото й лице. От очите на момичето падна една сълза, и чернокоското беше много объркан, но не каза нищо, просто сложи на страна тази малка подробност и до края на деня и двамата не обелиха и дума. Малко по-късно се качиха на горния етаж и влязоха в стаите си. Иан веднага се просна на леглото и се загледа в тавана, после леко се намръщи. Картината, която бе заварил когато се нанесе стоеше все така незавършена. Беше незавършена рисунка на залез... От една страна го ядосваше, че е там не заради друго, а защото е незавършена, а от друга му харесваше идеята да има един красив пейзаж там...
След като Акира влезе в своята стая видя на леглото си училищна униформа, а върху нея бележка. „Акира-чан от утре си официално ученичка в моето училище и в моя клас ^^ ще те чакам на закуска. Мисля, че унифомата ще ти стои много сладко. Иан„ Момичето насочи погледа си към униформата. Беше кафява къса поличка на плисета и кафяво елече с бяла риза, която беше с къс ръкав. Наистина изглеждаше много сладко, но след като облече униформата на Акира и се стори, че поличката е прекалено къса. „Иан... това ли трябва да нося ~_~ …” мина само през главата на момичето и тя се излегна на леглото...
- Е май утре ще е дълъг ден... – каза си тихичко тя и после затвори очи.
--------------------------------------------------------------------------
Вече беше минал един месец. Нещата между двамата младежи вървяха като по вода. Всичко беше като в приказка докато един ден...
- Акира чакай де! Ой! – викаше Иан докато бягаше след чернокосото момиче.
- Стигнах ^^ - каза радостно тя застанала пред вратата на къщата.
- Можеше и да ме изчакаш. – измърмори запъхтяно момчето.
Двамата влязоха в къщата. Акира се насочи към кухнята, докато Иан преглеждаше пощата.
- Акира има писмо за тебе.
- Така ли? – каза момичето взимайки го. След като погледна адреса му по лицето и се изписа ужас. Вече ли беше дошло времето...
- Ей какво има?
- Нищо. – отрони само тя и се прибра в стаята си.
Беше минал един час, а Акира стоеше все така затворена в стаята си. Иан на няколко пъти почука, но без ефект. Тя не отговаряше. Момичето лежеше на леглото облечена с черна рокля, а в ръката над нея държеше медалион с извит дракон. Очите и изглеждаха празни, без грам живот в тях. Все едно беше хипнотизирана... Всичко до сега беше напразно, беше време да си отиде, да плати дълга на баща си, точно както и майка й... но сега щеше да нарани някого, когото много обича... Как можа? Как можа да забрави?! Беше и писано да умре и нямаше как да промени това...
Беше спокойна и топла нощ. Наближаваше лятото и това си личеше. Акира и Иан бяха заедно вече от около седмица. Много неща се бяха случили за толкова малко. Какво и първата прекарана вечер на двамата заедно. Акира гледаше заспалото и спокойно лице на момчето пред нея. Изглеждаше толкова сладко ^^ като малко дете. Иан беше легнал по гръб и една негова татуйровка й направи силно впечатление. Голям извит дракон беше изписан по целия му гръб. Акира се загледа в него и с пръст проследи извивките на дракона.
- Имам я от както се помня. – отвърна Иан с леко отворени очи гледащи момичето, което беше застанало над него.
- Винаги си я имал? Не съм забелязвала като малка.
- Защото не си ме виждала гол до кръста ^^ - подсмина се Иан и прегърна силно Акира към себе си като се претърколи така, че да застане над нея. После започна да я целува нежно...
- Извития дракон, а? Как не се досети... Синът на Жътваря... – промърмори леко тъмнокоската и после през главата й мина един спомен от миналото.
Беше тъмна и бурна нощ. Небето беше бурно и постоянно силни светкавици присветваха в мрака. Една от тях беше достатъчно силна, че да събуди Акира. „Ама, че буря” мина само през главата на момичето. Изведнъж тя чу викове идващи от долния етаж. „Какво ли става?” тя започна да слиза бавно по стълбите и застана до стенана близо до едната врата. Достатъчно близо, че да чува какво става в съседната стая.
- Ти нямаше право да го прибираш! – викна непознат мъж.
- Говори по-тихо ще събудиш семейството ми. – прошепна леко Юкито.
- Не заповядвай на господаря си!
- Да сър. – сломи глава бащата на Акира
- Знаеше, че трябва да го оставиш да живее сам, да ОЦЕЛЕЕ сам! А ти какво направи? Осигури му семейсто, което да го отгледа!
- Съжалявам господарю. – мъжът срещу Юкито се обърна с гръб към него.
- След 10 години ще взема жена ти, после дъщеря ти и най-накрая тебе. Наруши заповедите ми и ще си получиш наказанието. – очите на горкия човек се разшириха, във тях се четеше ужас. Щеше да загуби семейството си! Знаеше, че няма смисъл да оспорва решението на човека пред него.
- Да Жътварю... – пропърмори Юкито и от очите му закапаха сълзи.
Точно така, Акира знаеше съдбата си от този ден нататък. Знаеше, че я чака смърт, след години разбра и защо, а сега се увери и кой в действителност е Иан. Синът на Жътваря. Баща й й бе разказал всичко след като майка й почина. Иан беше синът и наследникът на Жътваря. Съдбата му беше да го наследни, а до тогава да бъде нещастен. Всичко това беше част от договора, който прадядо му е сключил с Дявола. След като Иан наследи баща си той трябва да създаде син, който да го наследни, когато му дойде времето. Да създаде, колко жестоко звучеше тази дума. Но съдбата на Акира беше да умре на 17 години. Вече беше на 17 и получи медалиона, с който се предвещаваше нейната смърт. Беше й ужасно трудно да напусне Иан, а трябваше, но преди това взе решение - да му каже цялата истина. Тя седна на бюрото си и написа едно писмо, което постави в плик. След като го остави погледна часовника. Беше 6 часа, само след 30 минути слънцето щеше да залезе и тя да си замине завинаги от този свят. Реши, че е най-добре това да стане извън къщата затова и излезе от стаята си, като я заключи и взе ключа със себе си.На излизане Иан я спря.
- Къде отиваш? – в очите му се четеше тъга, момичето само докосна с ръка бузата му и го целуна.
- След 40 минути ела на нашето място в парка. До фонтана където ми каза, че ме обичаш. Помниш нали? Там ще ти обясня всичко. – тя се усмихна, но в очите и се четеше тъга. Иан незнаеше какво да прави знаеше само, че трябва да изпълнява.
На излизане от къщата Акира сложи медалиона на врата си и се запъти към фонтана в парка. Седна на него и зачака. Часовникът отчете точно 6:30ч. и пред тъмнокосото момиче се появи мъж облечен в черна роба, чието лице се виждаше само от носа надолу.
- Къде ти е косата Жътварю? – попита с насмешка момичето
- Семейството ти трябва да плати за неподчинението на баща ти. – отговори хладно мъжа пред нея.
- Знам това вече. Имам една молба обаче.
- Каква е тя момиче?
- Простреляй ме и ме вземи във 6:45. Има нещо,което трябва да свърша преди да ме вземеш.
- Добре ще изпълня желанието ти. – черната фигура не разбираше какво иска да каже момичето с това, но реши да изпълни желанието й. Той насочи ръката си напред и в нея се оформи от нищото пистолет. След това последва истрел и момичето падна на земята.
Иан вървеше към фонтана където Акира му каза да отиде, когато чу изстрел. Идваше от към фонтана. „Акира!” Мина само през главата на момчето и той се затича към мястото, където го чакаше вече окървавеното тяло на любимата му. Когато я видя да лежи там цялата в кръв Иан не можеше да повярва, че това му се случва отново!
- Акира! – извика той и хукна към момичето. – Акира добре ли си?
- Точен както винаги... Иан... Трябва да знаеш нещо... Нямам много време... – тя вдигна ръката си към плачещото лице на чернокосткото. – Ей... не плачи. Вземи това. – тя му подаде медалиона с извития дракон, на който имаше и ключ. – Влез в стаята ми... на бюрото има писмо... там съм обяснила всичко..., кой си ти и защо си заминавам толкова скоро... Иан... Обичам те. – от очите на момичето се стичаха сълзи, и тогава тя спря да диша.
Жътваря гледаше всичко което се случва. Точно в 6:45 до него се появи Акира. Иан не я виждаше. Но тя виждаше как момчето плаче над вече мъртвото й тяло.
- Защо му казваш всичко?
- Иначе ще ти е скучно. – подсмихна се подло тя. – Да тръгваме.
- Не искаш ли да го видиш за последно? – тя се обърна към любимия си и каза:
- С него ще се видим пак скоро. – по лицето и се четеше усмивка. Колко самодоволна беше тя! Незнаеше ли пред какво изправя любимия си? Или знаеше...
Двамата се обърнаха и тръгнаха в мрака... После изчезнаха, а Иан остана да плаче до безжизненото тяло на Акира докато не дойде линейката и не я отведе...

Беше 12ч. през ноща. Иан стоеше там където намери безжизненото тяло на Акира. Знаеше, че трябва да се прибере, но не искаше. Когато най-накрая се прибра, още влизайки в къщата на Иан му се привидя образа на момичето. Все едно беше там и го чакаше за да му каже, че всичко е лъжа, но след като протегна ръка към нейният образ тя изчезна. Благата и усмивка, красивите й очи, сладките и усти... Всичко това изчезна... Нея я нямаше. Чернокосия младеж влезе във всяка една стая от къщата и навсякъде виждаше нея. Накрая реши, че може би трябва да си почине и влезе в стаята си.
„ – Хей! Стига Иан! – викаше Акира на чернокосото момче, което я беше прегърнало силно изотзаде.
- Не те пускам чернокоске ^^
- Иан трябва да учим.
- Казах не! – настояваше чернокоското и събори момичето на леглото. Той започна нежно да я целува по врата. На Акира и харесваше... Беше приятно. После Иан започна да целува Акира по алено червените и устни, като започна да си проправя път с езика. Паралелно с това младежа започна да разкопчава и бялата риза на момичето. Единственото, което му мина през главата в този момент беше, че ще изяде някой шамар, но не беше така. За негово учудване, Акира започна да разкопчава неговата риза (ok ok … I’m an evil girl…). Вечерта беше топла и предвиждаща идващото лято. Не след много дълго Акира и Иан се намираха чисто голи под чаршафите. Иан продължаваше нежно да целува момичето като по едно време се спря.
- Акира... сигурна ли си, че го искаш...
- Да... – отрони тя и целуна пламенно Иан.
Кожата му настръхна, чувстваше се ужасно странно, никога преди не беше изпитвал подобни чувства. В момента не знаеше как да действа, дали не беше стигнал твърде далеч, но при вида на момичето, което се извиваше под него, разпръснатите й дълги коси и изражението й, което казваше толкова много неща, усети че няма връщане назад. Акира потръпна, протегна едната си ръка и помилва лицето му . Той затвори очи, усещайки тялото й под себе си. Сплете пръстите си с нейните и се наведе ... Започна да я целува по шията и продължи надолу, а тя стискаше чаршафите. Младежът надигна глава, така че устните им да са на милиметри. Удоволствието минаващо през тялото им беше като нищо което бяха чувствали преди...”
Този спомен го измъчваше още повече... Иан вдигна главата си към тавана, когато видя вече завършеният пейзаж.
- Акира... – прошепна момчето. Да тя го беше завършила заради него. Всичко му напомняше за нея. Иан се обърна и удари вратата толкова силно, че направи дупка в нея. Това, което той не забеляза бе, че тя е леко обгорена по краищата. В юмрука му се бяха забили трески от вратата и от там се стичаше кръв. Чернокоското опря гръб във вратата и се плъзна по нея докато не седна на пода. После подпря главата си с ръка, а от очите му капеха сълзи. Тогава осъзна, че още държи медалиона, който му даде тя. Той стана и тръга към стаята й. Още щом влезе усети аромата й и това пробуди още по-голяма болка в него. После се сети за писмото. Иан седна на леглото и го зачете:
„Мили Иан,
Щом четеш това вече съм си заминала от този свят и искам да разбереш как. Баща ми беше слуга на Жътваря, знаеш оня с косата и робата, та той наруши една негова заповед и затова трябваше семейството му да плати със смърт. Да, това е реалната причина за моята, на майка ми, а скоро и на баща ми смърт. Заповедта, която наруши баща ми беше, че прибра и осигури защита на сина на Жътваря. Този син си ТИ. Иан ти си синът на Жътваря. Това е причината да нямаш приятели и постоянно да страдаш. Баща ти иска да те подготви за съдбата ти на Жътвар, той желае ти да страдаш... Явно като вземе мен ще е още по-близо до целите си... Иан има начин да го победиш... Всеки наследник, да всеки не си единствен, преди теб е имало и други, та всеки налседник получава различни сили. Сили, с които да победи Жътваря, но не всеки успяда да ги овладее. Ще започнат да се проявяват около 18-тия ти рожден ден. Два дена, а? Всеки наследник владее по една стихия доколкото ми е известно. Много рядко се намира някой да владее всички, но не е невъзможно. Всъщност само така ще можеш да победиш баща си и да свършиш мъчението си. Овладееш ли всички сили ще можеш да създадеш „коса” достатъчно силна, за да победи Жътваря. Аз си отивам и нямам време, но някой ден след години ще се видим пак ^^ винаги ще те обичам помни това.

П.П. – Иан баща ми може да ти помогне да преодкриеш силите си. Ще е жив най-много още 6 месеца, затова не се бави. Моля те носи медальона, който ти дадох ^^ така, ще съм винаги с теб.
Акира. „
От очите на Иан се стичаха сълзи. Собствения му баща му е причинил всичко това. ВСИЧКО! Иан остави писмото на страна. Очите му смениха цвета си на алено червено, а юмруците му се възпламениха. Единственото, което искаше в момента е да погуби баща си, да убие Жътваря.
Беше рано сутринта. Първите лъчи на слънцето се прокрадваха измежду облаците и хълмовете. Къщата на Иан беше пуста, всяка една стая беше празна, а Иан се беше качил на покрива да гледа изгрева. Беше красиво. Никога не беше отделил време да го погледа с Акира... Защо в момента единствено тя му беше в главата... Винаги е било така родителите му, сестра му, единствения му приятел... Всички си заминаха ей така... Иан държеше в ръката си медалиончето с дракона, който Акира му даде, гледаше го и тогава се сети за баща й.
На вратата на стара къща се почука и Юкито се запъти да отвори. Когато отвори видя пред себе си висок младеж с черна коса.
- Yo oji-san – каза момчето пред него без грам емоция.
- Взе я нали? – младежа кимна. – Влизай Иан...
След като младейа влезе в стаята, където го съпроводи Юкито, той седна на единия от фотьойлите, които се намираха там.
- Знаеш ли вече истината?
- Акира ми я каза, по скоро я написа.
- Това момиче... Казах и да не се бърка, но тя отказа. Затова и се скарахме оня ден преди да я прибереш... Естествено ти е казала, че пия нали ^^ - говореше мъжа докато сипваше на дъното на една малка чаша уиски.
- Да това ми каза. – отговори Иан с леко иронична усмивка.
- Вярно, но не чак толкова и все пак тогава й казах да не се бърка, но тя каза, че държи прекалено много на теб. Бяхте толкова малки, а тя никога не спря да мисли или пита за тебе ^^ , впрочем искаш ли? – момчето махна с ръка в знак на отказ.
- Аз много я обичах... Немога да повярвам, че си замина... – Иан гледаше в пода с прекалено замислен поглед, за младеж на неговата възраст. На Юкито му беше ужасно мъчно и седна на фотьойла, който се намираше пред този, на който беше Иан.
- Извинявай момчето ми аз съм виновен...
- Не си ти виновния, а „баща” ми, ако воабще мога да го нарека така. Всички, които умряха, умряха заради него, понеже той им отне животите... И майка ми, и баща ми, и Сара, и Соуске, и Акира, жена ти... Всички... Искам да го съсъипя и ти ще ми помогнеш.
- Толкова си уверен,но... – Юкито спря до тук, след като видя червените очи на Иан. – Може би за тебе има надежда. След 2 дена свършваш училище нали? – чернокоското кимна. - Ще ти кажа къде да дойдеш и ще ти помогна с овладяването на силите ти.
- Акира ми спомена за някаква „коса”.
- Рано ти е да мислиш за нея, овладей силите си първо и после ще мислиш за нея.
Бяха минали два дена и Иан свърши училище. Той се прибра в тях и опакова багажа си в един сак. Момчето се намираше на входната врата, когато се обърна да я погледне за последно. Това беше. Той нямаше да види това място скоро. Иан излезе и заключи вратата, а когато се обърна видя стара жена, която продаваше цветя от отсрещната страна на улицата. Момчето се запъти на там и купи една бяла роза. „Това бяха любимите й цветя” Помисли си той и после тръгна към гробището.
Иан се намираше пред надгробния камък на Акира. Бяха минали само 2 дена от както я няма, а защо изглеждаха като цяла вечност. По лицето на чернокосия младеж паднаха няколко съллзи.
- Ще отмъстя заради тебе, заради всички... – прошепна леко той, постави цветето на плочата и замина.
Иан вървеше през гората вече около 1 час. Къде по дяволите беше тази кирлива постройка.
- Нали беше по пътеката след дънера с огромната хралупа, който е на 1000 метра навътре в гората, като се влезе от южния вход, който построиха миналата година. Юкито! Де ме забута! – викаше си Иан като знаеше, че никой няма да го чуе, но след малко пред него се появи силует на възрастен мъж, с прошарена коса. Това беше Юкито.
- Не викай не те излъгах... Мале нямаш и грам търпение, а беше само на 3 мин. път момче.
- Е да вървим.
- Ок, ок... Идвай. От тук нататък няма връщане да знаеш.
- Знам, а сега да се захващаме на работа.





Бяха минала само четири седмици, но Иан беше доста напреднал в усъвършенстването на силите си. Вече владееше огъня, водата и земята. Оставаше му само въздуха.
- До къде стигна днес? – попита Юкито носейки чаша вода на чернокосия младеж
- Само до 3 драскотини ^^ - Юкито го изгледа леко странно.
„ - Как по дяволите да овладея този въздух. Водата е лесна, земята и тя, огърня ми беше като детска игра, ама този въздух ще ме съсипе! Немога!
- Можеш просто незнаеш как ^^
- Покажи ми?! Моля те.
- Е ок. Но после се оправяш сам.
Юкито се изправи и затвори очи, а когато ги отвори дясното му око беше станало червено. Наподобяваше черените очи на Иан, но беше по-бледо. Пред възрастния мъж се появи прозрачен и леко синкав образ на млада жена с дълга вееща се коса. Тя протегна ръката си към него и Юкито затвори очи, а когато ги отвори жената се понесе грациозно към едно от дърветата и когато го стигна на около половин метър от него тя изчезна. След секунда дървото беше посечено на няколко места и падна на земята.
- Добре, че беше малко дърво, а? – усмихна се Юкито.
Иан гледаше все едно не вярваше на очите си. Жената приличаше много на жената на Юкито, но изглеждаше по-млада. Изглеждаше толкова нежно когато докосна с длан лицето му, а после и падналото дърво...
- Иан? Трябва първо да накараш въздуха да бъде нежен и спокоен, да не причинява разруха, чак тогава ще бъдеш готов да го използваш като оръжие. Помниш ли какво ти казах в началото?
- Да „представи си някого, който да олицетворява дадената стихия”. Както дракона олицетворява огъня, нали?
- Да... този дракон... Заради медальона ли?
- Нещо такова. – Иан се излегна на зелената и мека трева, като се загледа в белите облаци плуващи над него.
- Да видим, огъня – дракон, земята – мъж, водата – безгрижно момиченце... Хората са твои познати нали? – попита мъжа сядайки до чернокосия младеж.
- Да... а формата на въздуха, която ти създаде беше жена ти нали?
- Много си проницателен... Знаеш ли ако искаш да овладееш въздуха не мисли за него като за оръжие, а като за някой от когото си получил нежност...
- Като Акира? – Иан погледна към Юкито. На лицето на мъжа имаше лека усмивка.
- Може би... ^^”
Това момче не се отказва лесно. Може и да е за добре...
- Иан. Ела си почини малко. – каза Юкито сядайки на тревата, а Иан седна срещу него. – Така и не ми каза кой е образа, с който олицетворяваш земята.
- Соуске... Най-добрия ми приятел... Бях на 10 години само когато го срещнах. Бях едно отхвърлено от всички хлапе и ходен под един мост да гледам как останалите играят и един ден... просто той дойде да ме спаси и от тогава станахме приятели...
„Иан вървеше в близост до реката, докато не стигна мястото където ходеше почти всеки ден. Той седна на една каменна плоча и се загледа в площадката отдругата страна на реката, където играеха другите деца. Беше минал един час, а Иан все така стоеше там и гледаше докато някой не го обезпокои.
- Ей ти там! Какво правиш тук? – извикаха две момчета, които се зададоха от мястото от където беше дошъл Иан. – Глух ли си? Какво правиш там!
- Нищо нередно. – промърмори малкия Иан
- Да не ни шпионираш, а? Винаги стоиш там и ни гледаш. ДОСАДНО Е!
- Не съм искал да Ви обезпокоявам. Ще си тръгвам.
- И да се измъкнеш току така? Няма ад стане. – каза заядливо едно от момчетата и двамата непознати нателята на Иан да го бият.
Малкото чернокосо момче стоеше свито на земята, докато другите две го ритаха в корема. Иан беше безпомощен в тази ситуация, но от нищото се чи вик на по-голям от тях.
- Ой вие там! Какво правите дявол ви взел! – към двамата побойници се бе затичало белокосо момче с училщна униформа, която подсказваще, че е от по-горен курс. – Махайте се от него малки досадници!
Двамата побойници изхвърчаха назад, с помощтна на един юмрук и ритник, а после се затичаха в посоката, от която бяха дошли.
- Добре ли си дребосъчко ^^. – попита белокосото момче подавайки ръка на Иан
- Да... Благодаря.
- Дребосъцитя като тебе трябва да се пазят нали. – високия младеж разроши косата на малкото момче и после добави. – Аз се казвам Соуске. Ученик съм от твоето училище, но от горния курс ^^ ти как се казваш?
- Иан.
- Е Иан, какво ще кажеш от сега нататъка да не стоиш сам тука, а?
- Какво имаш предвид? – попита момчето леко недоумяващо.
- Еми... Да кажем, че с тебе може да станем приятели. Гледам, че стоиш тука сам от доста време, а и аз си нямам приятели. Ако искаш след училище мога да се помотая с тебе ^^ - очите на чернокосото момче бяха леко насълзени, но незнаеше какво да каже затова се метна на врата на предималко повявилия се младеж. – Ой, ой по кротко малкия ^^. Та какво ще кажеш утре да ме чакаш пред училище, а?
- Ок!
- Та на колко си години?
- 10, а ти?
- 11. Уоу само една година разлика, а ^^. Ама си и нисичък :Р
- Не съм нисък! – разпочна да се бонтува Иан докато вървеше с Соуске...”
- Беше добър приятел и преди 2 години го наръгаха с нож, докато се е прибирал в тях...
- Баща ти е доста жесток нали знаеш? – каза Юкито отпивайки от чашава си с вода.
- Знам го това вече! – отвърна разярено Иан ставайки от мястото си. – Сега ако ме извиниш трябва да тренирам.
- Добре хлапе, ще те оставя. – по лицето на Юкито се четеше усмивка. Иан наистина имаше потенциал... – Късмет с тренировките. – после възрастния мъж се отдалечи.
- Хъ... Благодаря старче! – провикна се Иан и продължи заниманието си от по-рано.

Изглежда интересно.Сега нямам време да ги чета но ще си отделя време и ще ги скивам,яко сайтче. :face:

Мммм наистина мн добро, бр Tani~chan , ми хареса жалко че Акира умря в началото, но историята е наитсина хубава ^^ 4акам с нетърпение новите глави

Все още не съм намерил фрее тиме за да изчета последната глава... но скоро ще я скив

Трябва да зема да седна да го доизчета това, надявам се си го завършила

А така може